Пламен Петров
На 13 септември предстои закриването на изложбата „Цветя за медиците“, която екипът на Националната галерия подреди на втория етаж в Двореца на 14 юли. В рамките на почти два месеца публиката имаше възможност да се срещне с творби от колекцията на най-голямата художествена галерия у нас. При това в нея бяха съвместени, досущ като в постоянната експозиция на „Квадрат 500“, творби от чуждестранната и българската сбирка. Сред изложените картини са такива на Захари Зограф, Владимир Димитров – Майстора, Олга Визингер-Флориан , Иван Милев, Данте Ричи, Сирак Скитник, Дечко Узунов, Никола Танев, Вера Недкова, Порфирий Н. Крилов, Мара Йосифова, Йордан Кацамунски и др. Картини, които по думите на куратора на експозицията Калин Николов съставляват „една изложба, подготвена с чувство за голяма благодарност към българските медици“.
И макар тя да е направена с голямо чувство, в крайна сметка в Националната галерия е подредена поредната експозиция, която наподобява „разхвърляни“ по стените творби, но не и музейна изложба. Казвам „разхвърляни“, защото произведенията са селектирани по формален белег – на тях да има цветя, и са разположени по стените по цвят, размер, по личен вкус, но не и с умисъл за създаването на съвременна музейна експозиция. Това личи и от текста, с който зрителят се среща в изложбата. Текст, който съвсем „подобаващо“ не е подписан. От него би следвало да разберем каква е и концепцията на подредената изложба. Така е поне във всеки нормален музей. Ето какво гласи този текст:
„Изминаха няколко месеца от срещата ни с драматичното предизвикателство, за което все още знаем малко: COVID-19!
Полагаме усилия да продължим напред и да нормализираме своя живот и това се дължи преди всичко на медицината и хората, които я практикуват. С изложбата „Цветя за лекарите“ екипът на Националната галерия се присъединява към дълбоката и искрена благодарност пред неимоверния самоотвержен труд на квалифицираните медицински служители и на всички други, които са ангажирани в мерките срещу пандемията.
Тревогата от ситуацията не измести нашата съпричастност към тези „фронтови работници“ – истински герои на днешната световна история, които рискуват живота си всеки ден. Светът аплодира емоционално медиците: милиони хора излизаха вечер в 21 часа по балконите и ги приветстваха, изпълняваха се песни, събираха се средства. Преустройваха се производства. Именно подобни мощни моменти ни позволиха да бъдем уверени, че ще преминем през опасността.
Ние, музейните работници, на свой ред също искаме да покажем, че се възхищаваме от онези, които са лице в лице с COVID-19. Убедени сме, че всички те се нуждаят в напрегнатото си всекидневие от на нашата искрена подкрепа. За тези търпеливи, любвеобилни, любезни хора, чиито лица под задължителните маски излекуваните не виждат и дори няма да разпознаят!
Поднасяме благодарност на всички лекари, медицински сестри, медицински работници и доброволци нашите най-красиви цветя!“
Без да коментираме стиловите белези на този текст, който бихме помислили, че е писан преди 1989 г. по повод на друга изложба, трябва да отбележим първо, че в него заглавието на изложбата е друго. В сайта на Националната галерия, както и в разпространената официална прес информация заглавието е „Цветя за медиците“. Предвид „концептуалния“ текст на стената, може би заглавието на изложбата би било по-подходящо да бъде променено на „Цветя за фронтовите работници!“. Така директно ще бъде подсказан социалистическият вкус, маниер, с който е създадена цялата експозиция. Фронтово. С апломб. С удивителни. С емоционални изблици, с мощни възхвали, с приветствия и любвеобилност.
Всъщност, ако трябва да съм честен, писането за тази изложба е напълно излишно. Не защото това подобие на изложба е срамно за неговите създатели и обидно за публиката, а поради щото експозицията е напълно безсмислена. Ето защо коментарът за нея трябва да се изчерпи със само едно изречение: „В Националната галерия се откри изложбата „Цветя за медиците“, но не е ясно защо!“.
Показани са творби на познати и не чак толкова познати художници. Но те са подредени без умисъл. Набързо. В експозицията има картини, които не е указано кога са създадени (като „Композиция“ на Лидия Абрашева, „Натюрморт и композиция“ от Иван Мърквичка и др.). Нещо повече, в една от залите, където са разположени само произведения с цветя, рисувани от Никола Танев, явно в опит да се преодолее монотонността, но без каквато и да е логика – се явяват по една творба на Дечко Узунов и княгиня Евдокия.
Неочакваните явления в експозицията обаче не спират дотук. Така в друга зала, явно за да е по-концептуално, са сложени две стихотворения. Едното е от Емили Дикинсън в превод на Атанас Далчев, а другото е на Петя Дубарова. Защо са подбрани тези две стихотворения от точно тези две авторки – не се разбира. Не се разбира и защо, ако в една от залите поезията е „интегрирана“ в изложбата, макар и самоцелно, то това не е направено и в другите пространства. Нима липсват добри примери за „цветни“ стихотворения?
Проблемите на експозицията с дизайна на етикетите, подбора на паспартута, селекцията на автори и творби също свидетелстват за качеството на работа на Националната галерия към настоящия момент. Отвъд всякакви музейни стандарти, отвъд съвремието ни. Страхливо и без опит за разбиране на потребностите на днешната публика. Казано простичко – зрителят попада в една зле устроена „цветна градина“ засадена върху необработена почва. „Цветна градина“, в която дори и най-красивите цветя биха повехнали. В която дори най-добронамереният и непредубеден зрител би видял, че в изложбата няма нищо друго освен картини с цветя.
Да, някои от тях действително са красиви, други не чак дотам, въпрос на вкус, но при всички случаи, това не е достатъчно тези окачени по стените картини да се назоват изложба. Това е само едно като че ли инфарктно, набързо скроено изпълване на залите с творби от колекцията на галерията. При това с претенцията, че всичко това се случва в чест на българските медици. Толкова ли заслужават „фронтовите работници“ – хората, които според екипа на галерията влизат „в сражение без броня – денонощно, в упорити опити да се разработи ваксина срещу вируса и да се изпробват лекарства, които биха могли да помогнат за лечение на инфекцията. Медиците правят огромни жертви, за да ни запазят от опасността и именно тяхната човечност ги превръща в истински герои“. Да, медицинските работници може и да не разбират от изложби, но това не е основание екипът на Националната галерия да им поднася като „подарък“ една „цветна изложба“ лишена от всякакви белези на професионализъм. Увехнал букет за медиците.
В обобщение на всичко това бих посочил, че дори писането на коментар върху изложбата „Цветя за медиците“ е обидно, но по-обидно от това е мълчанието. Мълчанието, което като тежък камък вече години наред ни влече към дъното. Мълчанието, което пазим пред безумието, пред интелектуалното(?) безсилие на „културния фронт“ в Националната галерия.
