Тодор ТОКИН
Днес се навършват 71 години от рождението на един от най-забележителните съвременни български писатели Виктор Пасков. Освен това бе и музикант, оперен певец, критик, сценарист. Той ни напусна през 2009 г., четири месеца преди да навърши 60 години.
Роден е на 10 септември 1949 г. в София. Завършва консерватория в Лайпциг през 1976 г. Дебютира със стихове в списание „Родна реч“ през 1964 г. Първата книга на Пасков е „Невръстни убийства“ (1986). Предизвиква шум още с пилотната публикация в сп. „Съвременник“. Втората, „Балада за Георг Хенрих“ (1987), печели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция, и е преведена на много европейски езици. По време на кампанията на БНТ „Голямото четене“ е определена от зрителите на 99-о място сред любимите книги.
От 1987 г. Виктор Пасков е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“. През 1990 – 1992 г. живее в Париж. След връщането си в България е директор на Бургаския театър и програмен директор на Българската национална телевизия.
Печели и наградата „Хеликон“ за нова българска художествена проза с романа „Аутопсия на една любов“ (2005).
Писал съм много за Виктор, Витята, Викента, както му викаха приятелите. С него се познавахме от 1970 г. Запозна ни мой състудент, с когото бяхме фенове на „Бийтълс” и се опитвахме да изпълняваме техни песни. И един ден в „Тунела” – на гърба на Народната библиотека, където се събираха групарите, при нас дойде един с очила почти като на Джон Ленън. – Драго ми е, аз съм Виктор – обърна се той към мен и попита знам ли „Baby’s in black” („Моята любима е в черно”). Запяхме я, аз си карах английския текст „Oh dear, what can I do?/ Baby’s in black /and I’m feeling blue,/ Tell me, oh what can I do?”, но Виктор ме спря и започна: „О, чуй, мойта любов в черквата вчера в черно видях”… и се похвали, че това е негов текст.
Това бе първата ми среща с Виктор. Научих, че следва консерватория в Лайпциг, където баща му бил тромпетист. „Да го чуеш как прави солото в края на „Penny Lane”, възторжено каза Виктор.
Минаваха годините, с Витята се виждахме чат-пат през ваканциите, събирахме се на вилата на Емо, свирехме, „Бийтълс” се бяха разпаднали, но ние пък знаехме всичките им песни, бяхме наизустили вече и „Rolling Stones”, „Deep Purple”, минахме и „Цепелин”. Виктор завърши консерваторията през 1976 г. после до 1980 г. бе в ГДР като бас-баритон, изпълнител на джаз и критик.
Изведнъж през 1986 г. в сп. „Съвременник“ се появи романът му „Невръстни убийства“, година по-късно – и „Балада за Георг Хених“, с която се наложи окончателно не само в българската , но и в европейската литература, защото „Баладата” спечели голямата награда за чуждестранна литература на Салона на книгата в Бордо, Франция, и бе преведена на повечето европейски езици.
Доста по-късно, вече през новия век, го попитах кой е Виктор Пасков – писател, музикант, оперен певец, критик или сценарист. Отговори ми, че е всичко това накуп, но все пак се чувства писател, който музицира, пишейки.
И поясни, че оперното пеене е вид спорт и ако не го упражняваш един месец, си вън от професията. Музиката е колективен занаят, който може да ти донесе много радост, ако си добър. А писането е самотна професия, непредвидима във висша степен. Защото понякога се случва писателят да създаде шедьовър, но публиката да не го разбере.
Веднъж на някакво честване на годишнина от 10 ноември с Виктор попаднахме в компанията на доста високопоставени тогава политици. Един от тях постави под съмнение дали Виктор наистина е всичко това, за което се представя, и особено като оперен певец. Пасков го погледна отвисоко, стана и започна арията на Дон Базилио от „Севилският бръснар” . Настана пълен потрес, тишината бе оглушителна и аплодисментите избухнаха гръмотевивично още преди Виктор да завърши Арията на клеветата. И каза: аз мога да бъда всичко, а вие – само политици. След време пак стана дума за политика и той разгорещено заяви, че най-отблъскващото в българската политика е аматьорството, безхаберието, липсата на култура, себичността, угодничеството и безгръбначието. Помълча и добави – политиците превърнаха народа в колективен идиот, той е отчаян, объркан, склонен към мистика и суеверие. Все пак спомена, че много добре е познавал и е харесвал д-р Петър Дертлиев – достоен човек и професионален политик с голяма харизма, отличен събеседник, който умееше и да слуша. А твоите колеги, които влязоха в политиката – попитах го. Отговорът бе: Кои колеги? Не смятам, че една шепа провалени литературни критици, които угодничеха на властта преди 1989 г., а после станаха най-лютите антикомунисти и се хвърлиха в политиката, са ми колеги. Колега ми е всеки, който си изкарва хляба с писане, а не с дилетантско политиканстване. Един писател няма място в изпълнителната власт. Той трябва да е гражданин и да е социално ангажиран. Той трябва да реагира на всяка глупост и подлост на всяка власт. Иначе се превръща в бостанско плашило.
На един рожден ден на Любо Левчев в края на 90-те години с Виктор се засякохме у поета и след кратък творчески разговор за литература, култура и журналистика и с напредване на питиетата Виктор хвана китарата и в продължение на 5 часа не млъкнахме. Любо казваше, че сме му направили страхотно партито, на което присъстваха куп политици и посланици, и че дори ни бил записал, ама май не е така.
Истински фурор предизвика романът му „Аутопсия на една любов”. Уж сценарият за филм по книгата бе готов, Виктор бе направил и нещо като кастинг за главната героиня в Полша и Русия, но филмът така и го няма и до ден днешен. Впрочем в главната героиня на романа приятелите му разпознахме голямата любов на Виктор от 80-те години, да не споменавам имена.
До последно Виктор казваше, че е останал длъжник на Христо Калчев, защото не е успял да убеди една малка част от комисията към държавната телевизия, че един сериал по „вулгарните романи” на Ицо за Нерон Вълка и Козела, наречен, примерно, „Кървавият преход”, ще бие по касов успех „Бригада” и всички други сериали, които отегчават зрителите. „Абсолютно недоумявам как е възможно една държавна телевизия да отхвърли най-четения и най-продаван автор в държавата“, възмущаваше се Виктор.
Виктор беше направил над 80 часа записи на полякиня, била в един от нацистките концлагери, семейството й е било избито във Варшавското гето. Възнамеряваше да нарече бъдещата си книга „Градините на пани Хелена”. И знаеш ли кое според нея е било най-страшното в лагера – ме попита писателят. – Не побоищата и изнасилванията, а гладът! Уви, не дочакахме тази книга.
После Виктор отиде културно аташе в Берн. Явно скучаеше там, София му липсваше. Една вечер се случи нещо невероятно. Бяхме в къщата на наш общ приятел в село Горна Брезница, на 3 километра от Кресна. Обадихме се на Витята по телефона – как си, що си… „Скука, братче, пия със залеза”, оплака се той и изведнъж започна „Twist and Shout” на „Бийтълс“, подканяйки ме да „хвана” горния глас, после още една, и още една… Дует по телефона Берн-Горна Брезница! Само той можеше да го измисли. Наздраве със залеза!
И дойде краят. На 16 април 2009 г. към 10.30 получих SMS от една агенция, на която бях абонат за „Топ новините”: „В Берн почина известният български писател Виктор Пасков, малко преди да навърши 60 години”. Веднага звъннах на двама-трима познати. Да, вярно беше. От рак на белите дробове, за който май никой не знаеше. Само той.
За последен път „видях” Виктор на снимката над ковчега му във фоайето на Народния театър. Беше пълно с културтрегери и политици, които той едва ли би искал да види. Навън се събрахме негови близки и един каза: „Знаете ли, че в едно от последните си интервюта на въпрос страхува ли се от старостта Вики бе отговорил – ни най-малко. Аз няма да остарея. Никога…”
