Петко СИМЕОНОВ: Не ни трябва Велико народно събрание

Интервю на Тодор ТОКИН

• Господин Симеонов, виждате ли някакви прилики между сегашните протести и тези преди 30 години?
• Приликата е, че има възбудени хора по улици и площади. И толкова. Разликата е съществена. Тогава рухваше тоталитарният комунизъм в цяла Европа. Протестите, митингите, шествията бяха част от общоевропейския процес на рухване на тоталитарния режим и преход към либерална демокрация. В цяла Европа темата беше една и съща. Днес, макар вълнения да има навсякъде, конкретните причини са различни, исканията също. Но зад различията има нещо общо. Натрупаното напрежение в обществата е свързано с пандемията, започналата икономическа криза, климатичните промени, сблъсъка с новите технологии, при които бизнеси стават излишни, появяват се нови. Изчезват професии, възникват нови. Напрежението е световно, но се проявява по различен начин. Някъде са жълтите жилетки, в САЩ – борба срещу расизма, в Германия и Испания – протести срещу ограниченията, свързани с COVID-19, при нас, Сърбия, Беларус – протести срещу управляващите… Малко са тихите страни.
• Припомнете как бяха организирани най-масовите протести тогава – на 14 декември и особено по време на Кръглата маса, нямаше Фейсбук и джиесеми – как ставаше оповестяването, не пречеше ли ДС? Имаше ли провокатори, как ги разпознавахте?
• Много въпроси… Разгласата за различни акции ставаше с тогавашните възможности – по телефона, с афиши и листовки, от човек на човек, на една сбирка се съобщаваше за следващата… По-късно, когато хватката се разхлаби, използвахме радиото и телевизията. За Живата верига около Народното събрание на 14 декември първото съобщение беше направено на митинга на 10 декември. Гражданите бяха поканени да присъстват в подкрепа на нашата делегация – Желев, Тренчев, Събев, която внесе в Народното събрание резолюцията на митинга с редица искания. Отделно имаше написани на ръка ксерографирани листовки. Всяка проява на СДС се подготвяше от организационен комитет, който уведомяваше властите за мястото и часа. Комитетът отговаряше за всичко – охраната (нашата охрана се отличаваше от събралите се граждани със сини ленти на ръката), почистването след проявата, от януари 1990 – започнахме да депозираме в БТА лозунгите на акцията – митинг, шествие, сбирка. Така се предпазвахме от провокативни речи, плакати, транспаранти, лозунги и възгласи. Бих искал да откроя Христофор Събев, защото сега често срещам подигравателни писания за „Фори Светулката“. На няколко пъти Христофор спираше агресивни групи, като заставаше пред тях, вдигаше кръста и започваше молитвата „Отче наш“, повтаряше я, потретяше я и така, докато хората се укротят. Бил съм там и зная колко важно беше направеното от него. Той има чувството за сцена и призвание. Бяха трудни месеци. Прочетете исканията, заради които е преследван от ДС преди 10 ноември – свободно разпространение на Библията и Светото евангелие, свобода на вероизповеданията, питайте, ако щете, и водачите на мюсюлманите за Попа. Христофор заслужава уважение. Провокатори винаги има. От ДС са пращали свои хора, но не зная, за да кажа – точно това беше работа на ДС. Излязоха досиетата. В архивите, колкото и да са прочиствани, не може да се скрие работата на един или друг.

• 

• Тогава имахте изявени лидери, сега няма. И исканията са разнопосочни…
• През 1989-1990 година знаехме какво искаме – създаване на либерална демокрация. Имахме безспорен лидер – Желев, както и други отговорни лица – Петър Берон, Константин Тренчев, Георги Спасов, Петър Дертлиев, Милан Дренчев, Александър Каракачанов, Емил Кошлуков, Петър Слабаков, Петър Стайков, Христофор Събев и др. СДС успя да създаде екипи от експерти. В това направление добра работа свърши Димитър Луджев. След изборите за 7 ВНС изпъкнаха Стоян Ганев, Георги Марков, Стефан Савов, Филип Димитров, Соломон Паси, Иван Пушкаров, Иван Костов, Венци Димитров, Снежана Ботушарова, Михаил Неделчев, Александър Йорданов… Имаше силни партии – БЗНС „Никола Петков“, БСДП, РДП, ДП, „Екогласност“, ФНСД, ФКД, НДЗПЧ и т.н. Нарочно изброявам непознати днес абревиатури, защото и тяхното разчитане не би дало яснота за днешния активен гражданин, който е далеч от политическата история. Времето се смени. Сега е съвсем друго и няма как да правим сравнение. Тогава искахме либералнодемократична република, днес борбата е каква да бъде либералнодемократичната ни република, след като вече я имаме. Натрупан е безценен опит.
• Сега има бесилки и ковчези, тогава – картата с черепите. Не загуби ли СДС избиратели с тази карта, хората още бяха наплашени?
• Картата с черепите беше важна. Трябваше да се съобщи на публиката за какво става дума. В СДС на „Раковски“ 134 идваха дори представители на разни крила от БКП да търсят подкрепа. На всеки не можеш да обясниш. Плакатът обясняваше. Били сме загубили около два процента. По-добре така, отколкото тези два процента след изборите да ни пилят на главите. Нямаме общо с БСП! Други сме!
• Направете анализ на лозунгите тогава и сега.
• Имаше много и всякакви лозунги. Ще изброя приетите лозунги на СДС. Не само аз съм ги подбирал. Последната им подредба извърши поетът Борис Христов:

Можем, знаем, трябва.

Днес решаваш ти!

Свободни днес – заможни утре!

Любов и благоденствие във всеки дом.

България е твоя.

Простор за българския дух и трудолюбие.

Частната собственост – свещена и неприкосновена.

Аз съм майка и ще гласувам за СДС.

Спокойствие и гаранция за пенсионерите.

Дадохме им 45 години…

Лидерите на СДС не идват от резиденциите.

Светът е с нас.

СДС – справедливост, демокрация, сигурност.

СДС – съвест, доверие, солидарност.

С Бога напред!

И самото предизборно послание. Мнозина предложиха изборните ни лозунги, но най-конкретен беше професор Георги Фотев:

„45 години стигат! Времето е наше!“.

Всички тези лозунги ги има в стотици листовки, транспаранти, плакати, диплянки, песни… Скандирани са от хиляди, хиляди хора на митинги и демонстрации. Какви са сегашните лозунги – не зная. Чувам „Оставка“ и нищо повече. Но да оставим лозунгите настрана. Не зная, може и да съм пропуснал, но протестиращите и особено гражданското неподчинение не се разграничиха от инициативата на Васил Божков „Българско лято 2020“. За мен това е достатъчно. То определя отношението ми към тях. А какво да си мисля за онези, които стояха със затворени очи пред немското посолство? Тези хора имат ли чувство за национално достойнство? Да не сме подлоги на Москва, на Берлин. Пфу.

• Как виждате да свърши цялата тази криза – ще удържи ли правителството, или ще си отиде?
• Не зная! Желая да се спазват законите и процедурите.
• Какво можем да очакваме от едно служебно правителство на Радев и изобщо каква е ролята на президента в протестите?
• Смятам, че Радев играе лоша роля в протестите. „Оставка“ значи негово правителство. По всичко изглежда, че той няма „банка от кадри“. С вдигнатия юмрук и изявления показа решителност. За съжаление три години демонстрира липсата на политически умения за диалог и за кабинетна политика, както и ниска институционална култура, а държавата се управлява чрез институциите и техните кабинети. Ще „прочисти“ държавния апарат и ще го напълни със случайници. Някои от лицата от протестите са известни на публиката. Безпокоя се, че може да се окажат по-лоши от тези, които са във властта. Освен това геополитическите разбирания на Радев, меко казано, са крайно подозрителни. Незабравим е размахът му с „Грипен“. Резервиран съм към негово правителство без парламентарен контрол. Вижте – пред офиса му, където ходи всеки ден на работа, има блокада на кръстовището. Да сте чули негово мнение към проявите на гражданското неподчинение?! А той е държавен глава! Как да съм сигурен, че негово правителство ще брани законите и обществения ред?
• Как коментирате идеята на Борисов за Велико народно събрание и нова конституция?
• Смятам, че Конституцията е добра. Тя дава достатъчно възможности за промени от обикновено народно събрание. От друга страна, Конституционният съд със своите решения я конкретизира и развива. Конституцията е жива книга! Върху нея е изградена държавата. Основните принципи, върху които е изградена, са: а) защита на правата и свободите на индивида и определяне на неговите задължения към държавата; б) определяне на нуклеарното семейство като основна клетка на обществото; в) парламентарна република; г) либерална демокрация; д) гражданска нация; е) националната държава. Това са принципи, от които не може и не трябва да се отстъпва. Те са в основата на нашия обществен договор. Като се свиква Велико народно събрание за изработване и приемане на нова конституция, трябва пределно ясно да се съзнава, че всички приети през последните 30 години закони и други нормативни документи, както и изградените институции се основават на действащата конституция. Нейната промяна, ако бъде направена урбулешката, влече след себе си лавина от проблеми. Според мен онова, което може да се редактира без колебания и с достатъчно основание, е глава четвърта – за президента. Да му се даде право на законодателна инициатива и искане на вот на недоверие на правителството. Да се махне фигурата на вицепрезидента, а президентът да се избира от Народното събрание с две трети от гласовете на народните представители. Това ще усили властта на президента и ще укрепи парламентаризма. Би му дало съществен импулс. Навремето, когато определяхме прекия избор на президента, бяхме под влияние на властовата структура на тоталитарната държава. Значи – не ЦК на БКП или от Кремъл да определят кой ще бъде „Тодор Живков“, а българският народ да го избира, но да му орежем правата. Така и направихме. Но това беше грешка. Парламентът да го избира! Тогава възможностите му да бъде равновесен на Министерския съвет стават изключителни. Народното събрание спира да бъде инструмент в ръцете на изпълнителната власт.

Петко Симеонов е социолог, писател и политик, съучредител на Съюза на демократичните сили. Член на Клуба за подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. Участник в Кръглата маса. Пръв директор на вестник „Демокрация“. Член на Координационния съвет на СДС (1990-1991), заместник-председател на СДС до юли 1991 г. и председател на Централния избирателен клуб на СДС за изборите за Велико народно събрание през юни 1990 г. Депутат от СДС в Седмото ВНС, където създава и председателства Комисията по демографска политика, закрита от следващото Народно събрание.

Напуска СДС през юли 1991 г. с първата вълна на „отлюспване“. Основава „Българска партия Либерали“. През 1996 г. се оттегля от активна политическа дейност.

През 2001 г. се връща в БАН. Преподавател в Пловдивския университет до 2013 г. Преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Автор е на романи, новели и монографии. През 1997 г. създава и в годините след това поддържа интернет сайта „Приказката България“/Wonderland Bulgaria – omda.bg. Член на Съюза на българските писатели.