неделя, 14 април 2024 г.

Фронтменът на „Сигнал“ Йордан Караджов: С жена ми скоро ще празнуваме златна сватба

Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

Известният рок музикант и фронтмен на група „Сигнал“ Йордан Караджов е роден на 20 януари 1952 г. в София. Учи в столичното 36-о основно училище „Максим Горки“, където се изявява за първи път на сцена. Продължава образованието си в Техникума по художествени занаяти. Между 1969 г. и 1971 г. е член на група „Кенари“ към читалище „Светлина“, след което свири в легендарната банда „Златни струни“. Караджов е лидер на „Сигнал“ от самото създаване на групата, композитор е на повечето песни. Сред емблематичните хитове на бандата са „Сбогом“, „Да те жадувам“, „Може би“, „Спри се“, „Спомен мил, спомен мой“ и много други. Само след няколко месеца групата ще направи 46 години на сцена. През 2012 г. Караджов издава първия си самостоятелен албум – „Такъв е животът“. Женен е за съпругата си Мариана от 1976 г. Имат две деца – Даниел и Лора, която като баща си избра музиката. Радват се на три внучета.

 

Интервю на Николай КОЦЕВ, за в. „Галерия“

 – Г-н Караджов, на 18 февруари предстои концерт на „Сигнал“ в Лондон. Разкажете малко повече за това?

– През ноември 2001 г. за първи път свирихме на английска земя. Оттогава до днес сме имали над 12 концерта в Лондон и един в Ливърпул. Особено е чувството, когато свирим пред наши сънародници в чужбина. Били сме в цяла Европа, както и в Щатите четири пъти. Но в Англия нещата са по-различни, атмосферата е друга. Очаквам и този концерт, който ще направим на 18 февруари в столицата на Великобритания, да мине със същия успех като предишните. Във видеобръщението към нашите фенове там им напомнихме, че от две-три години не сме били в Лондон и ни е домъчняло за тях. Надявам се срещата ни отново да бъде така искрена и честна, както винаги е било.

Тази година ще направите 46 години на сцена с бандата. Това е забележително! Как останахте толкова време заедно?

– Не успяхме да се скараме „по български“ (смее се). Гордеем се с факта, че на 1 юни ще станат 46 години, откакто сме заедно. Да запазиш една група от 4-5 човека в никакъв случай не е малко и не е лесно, защото всеки си има различен характер. Дори на моменти са ме обвинявали, че съм бил тиранин, деспот и какво ли още не! Но когато става дума за един отбор – така нареченият мениджър в Англия или старши треньор в България трябва да стои здраво на земята. За да повярва отборът, че той се грижи за благото на тима, на целия екип. Да не прозвучи претенциозно, но аз съм треньорът в група „Сигнал“ (смее се). Моите колеги безусловно ми вярват в това, което предлагам като стратегия. Гордеем се още с факта, че в „Сигнал“ и за секунда не сме спирали да работим! Тези вече 46 години се опитваме да забавляваме нашите почитатели. На всеки концерт предлагаме нещо различно като аранжименти, като начин на изпяване или изсвирване. Даже наскоро един наш фен (не обичам много тази дума) дойде и ни каза: „Бил съм на стотици ваши концерти, слушал съм безброй пъти „Сбогом“, „Да те жадувам“, „Липсваш ми“, но за моя радост вие свирите едни и същи песни по различен начин“. Всъщност дългогодишната ни работа ни накара да дишаме заедно, да вярваме в обичта на нашата публика. Може би по този начин отговаряме на хората за вярната им любов. Помага ни и това, че си обичаме работата. Не сме работили нищо различно от това да си изкарваме насъщния с музика и само с музика. Когато правихме групата навремето по никакъв начин не сме мислили, че ще стигнем до 46 години на сцена.

– Вие свирите заедно още преди да се съберете в „Сигнал“…

Ние произлизаме от една, смея да твърдя, велика група в България – „Златни струни“. Румен Спасов, Христо Ламбрев и аз бяхме там. Бандата се разпадна заради братята Иван и Боби Мишеви. Още тогава знаехме, че ще направим нова група, но не бяхме много наясно. Но така стана, че тя беше белязана от Всевишния за наша огромна радост. И продължаваме напред, както казва Кубрат Пулев (смее се).

Как избрахте това интересно име на групата?

– Това беше някъде през април 1978 г. Тогава правехме един от последните концерти със „Златни струни“. Бяхме в Сливен и делях хотелска стая с Румен Спасов, басиста на „Струните“, който впоследствие стана първият басист на „Сигнал“. Сънувах един музикант, който беше басист на унгарската група „Генерал“. Аз бях на техен концерт няколко месеца преди това, много ми харесаха! Вашите читатели сигурно знаят, че унгарците бяха страхотни рокаджии. Вече не знам дали още е така, изгубихме се в пространството. Но навремето бяха убийствени! Не само „Омега“, а всичките им рок банди. Та сънувам басиста на „Генерал“ и му казвам насън: Много готино име си избрал за бандата, я ми кажи как го измисли, че ние ще правим нова група и се чудим как да я кръстим. Сънувам го, без изобщо да го познавам лично този човек, разбира се. А той ми каза: „Моят дядо е бивш генерал от унгарската армия и ми дойде на ум, че ако нарека бандата така, ще има ефект“. Добре де, предложи и за нашата нова група някакво име! Той започна да изрежда все думи, които се римуват с „Генерал“ – минерал, кристал и т.н. Сутринта се събудих и разказвам този сън на първия ни басист Румен Спасов, който точно се бе запътил към банята. Изведнъж Румен изкрещя от банята с радостен вик. Излезе с четка и паста за зъби и каза: „Йордане, измислих име за групата!“. Тогава ми показа пастата за зъби, марка „Сигнал“ и каза, че като чул съня ми и я погледнал, му хрумнало, че бандата трябва да се казва „Сигнал“. Няма нищо случайно. Може би свише съм сънувал този унгарски музикант, неведоми са пътищата Божи.

Рокаджията празнува 70-ия си рожден ден с внуците си Ния, Алисия и Матео.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

Кои са вашите първи учители по рокендрол, да перефразираме една стара песен на незабравимия Гошо Минчев?

– Те не са един или двама. На първо място слагам безусловно „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“. Като вторите са група, от която черпя стратегия. Те са 60 години заедно на сцена! В подобни условия и ние движим нашата група, като нещата са и много различни, защото те имат публика и пазар в целия свят, а ние работим в малката държава, наречена България. Все пак се опитваме да правим чудеса от храброст, за да държим нашите почитатели будни и да сме желани от нашата публика. Учил съм се още от „Юрая хийп“, „Куин“, „Дийп пърпъл“. Навремето „Бийтълс“ и „Ролинг стоунс“ ги слушахме тайно. Когато преди години свирихме в Ливърпул, отидохме в клуб „Кавър“, където бийтълсите свирят за първи път. През 2017 г. ни споделя огромно щастие за всеки рок музикант. Успяхме с помощта на наш приятел, който финансира проекта, да запишем две песни в легендарното студио „Аби роуд“, където „Бийтълс“ са записали абсолютно всички свои песни. Имат дори албум „Аби роуд“ с всеизвестната корица, на която четворката пресича пешеходната пътека.

Баща ви Петър е бил музикант и боксьор в „Славия“, но вие избрахте китарата пред спорта. Как се запалихте?

– От много малък хванах китарата. Моята баба Ката, която беше майка на баща ми, един ден ми донесе малка китарка. Баща ми една вечер я взе и започна да свири небезизвестния италиански шлагер „Марина, Марина“. Аз наострих уши, изобщо не съм имал представа, че в мен има музикални заложби. Ритах топката по цял ден и стоях пред една огромна географска карта, която беше в кухнята на къщата, в която живеехме. Нищо друго не ме интересуваше, но съдбата ми поднесе това да започна да уча китара. Моят приятел Жоро Лозев, да е жив и здрав, ме научи на първите акорди. Сигурно съм бил някъде на 10 години, когато излязох пред публика в салона на училище „Максим Горки“ в „Красно село“, където учех. Тогава с една банда изсвирихме няколко парчета на „Шедоус“ и едно на Стефан Воронов „Урок по танци“. Иначе имах щастливо, безоблачно детство. Като че ли това ми даде възможност да се отдам на музиката, с което се занимавам и до днес днешен.

Колко време вече сте заедно със съпругата си Мариана?

– Много време! 54 години сме заедно. Не знам как мога да го нарека. Някои казват, че Бог ни е събрал. Ние скоро ще правим златна сватба, да сме живи и здрави и Господ да ни държи на земята. Ходихме 6 години и на 27 юли 1976 г. се оженихме. Щастливи сме, че сме заедно от толкова време, защото в днешно време, за съжаление, ако изобщо има сватба, хората бързо се развеждат. Не знам защо е така. Може би моите качества и тези на Мариана съвпаднаха по някакъв начин. Тя е една „желязна лейди“, защото от самото начало разбра, че ще вървя по пътя, който съм поел. Винаги ме е подкрепяла. Често казвам, че съм щастлив мъж, защото Мариана създава комфорт в дома ни. А да не говорим какъв готвач е! Аз й викам „шеф Мариана“, защото много малко хора готвят толкова вкусно като нея. Тя наследи това умение от своята майка – баба Верче. Затова се радвам на невероятна кухня вкъщи.

– Дай Боже всекиму такова семейно дълголетие! А как се запознахте?

– Беше лятото на 1970 г. в Ахтопол. Моята сестра замина няколко дни преди мен. Баба Ката, която ми подари първата китара навремето, работеше там в почивен лагер за средношколци. Баба ни беше уредила квартира, да изкараме десетина дни на морето. Пристигнах в Ахтопол, естествено, с китарата на рамо! В последните години като учех в Техникума по художествени занаяти не ходех с чанта, а с китара (смее се). Бях загубено, свито, срамежливо момче. Със самото ми идване в Ахтопол попитах: „Сестра ми, има ли някакви гаджета тука?“. Тя ми каза: „Брат ми, има една Мариана, страхотно гадже! С руси коси, сини очи, невероятна е!“. На другия ден се запознахме с тази страхотна Мариана и сме заедно до ден днешен.

Чувате ли се, виждате ли се често със сина Даниел и дъщерята Лора?

О, да! Всеки ден. Внуците през ден са при нас. Дали тримата, дали един по един, често сме заедно. Много сме щастливи със съпругата ми, че Господ ни дари с трима внуци. И с Лора, и с Даниел всеки ден сме заедно. Да не чува дявол, както се казва, семейството е добре.

Дъщерята Лора тръгна по неговия път.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

– Децата ви се занимават с музика, давате ли им съвети?

Те не искат. Твърдят, че 30 години помежду ни е много време. Ти си живял в едно време, ние живеем в друго време, какъвто и съвет да дадеш, няма да е актуален, смятат те. Аз винаги им казвам, че преди хиляди години и сега, и занапред, хората като казват „Обичам те“, то означава едно и също. Затова твърдя, че не трябва да се съмняват в моите съвети. Но те отговарят, че съм постигнал всичко сам и те също искат да вървят по своя път. Затова съм ги оставил на мира

– На колко станаха внуците Алиса, Ния и Матео? Проявяват ли музикални заложби?

– Ния е на 12 години и е шести клас. Тя е дъщеря на сина ми Даниел. Алиса е на 9 години и е в трети клас. А на Матео аз му викам „бандюгата“, защото иска само на дядо в колата. Освен нея, нищо друго не признава. Матео е на близо 4 години. Невероятно щастие е това и вашите читатели, които имат внуци, знаят за какво говоря. Засега не проявяват музикални наклонности. Въпреки че Матео изпълнява много вярно детски песнички, между другото. Алиса също много вярно пее. Ния не пее хубаво, но е много ритмична, тя тренира художествена гимнастика в „Локомотив“. Там все пак трябва да имаш музикален слух, да усещаш ритъма и музиката, защото съчетанията са със съпровод. Не мисля, че ще тръггнат професионално по моя път или по пътя на Лора, но един Господ знае, а и най-важното е да са живи и здрави.

Като музикант много пътувате, репетирате постоянно. А как си почивате?

– Като се качим на сцената! Някои хора се смеят, но това е самата истина. На сцената се отдаваме на изкуството, на любовта към музиката, така си почиваме. Иначе всеки си има някакви занимания. Аз например гледам много тенис на корт и английската висша лига – нищо друго от футбола не гледам. Китаристът ни Сашо Маринов обича да ходи по планините. Жоро Янакиев е домошар и обича да си стои вкъщи, както и аз. Барабанистът Владо Захариев също си отдъхва по свой начин.

Гледате английски футбол, но сте и един от най-известните слависти в България. Следите ли белите?

– Много отдавна не ходя на мачове на „Славия“, нямам представа кои момчета играят в сегашния отбор. Аз бях запален славист, докато играеха Жужо Желязков, Чаво Цветков, с когото сме много добри приятели, Ваньо Костов, Монката Симеонов. Това беше „Славия“. Нещата много се изродиха, особено откакто търговията с футбол влезе и в България. Трагедията в цялото ни първенство е повсеместна. После се сърдим защо нямаме национален отбор. Как да имаме, като всички отбори са пълни с недоказани чуждестранни футболисти с убийствени имена на фланелките. Не гледам италиански, испански или немски футбол. Само английското първенство може да ме накара да се занитя на фотьойла и да гледам с отворени уста. Наскоро гледах „Ливърпул“ и „Челси“. Какво да кажа, „Ливърпул“ ги размазаха с 4:1. Само във Висшата лига можеш да водиш с 3:0 и да паднеш с 4:3.

Остава ли ви време за къщата в Равда?

– Дойде ли лятото, ние сме там. Пътувам, когато имаме работа с групата. Страхотно място е, на брега на морето. Сутрин като стана взимам голямата чаша с кафе и гледам морето. Мариана всеки път ме пита: „Какво толкова го гледаш това море?“. Зарежда ме. Това ми е страхотна почивка, да слушам морето как шуми, да гледам вълните. Говорим си с него и съпругата ми всеки път ме гледа странно, като й го кажа. Не плувам много, не искам да преплувам морето. Не съм като този от легендата, който почнал да плува по гръб, плувал, плувал и стигнал до Одеса. Морето за мен е живо същество и това че съм до него и до природата ме прави щастлив.

Изглеждате в добра форма, как сте със здравето?

– Нормално се чувствам. Диабетик съм от 2008 г., пия си редовно лекарствата. Да чукам на дърво, няма проблеми. Често ми казват, че изглеждам добре, а аз винаги отговарям, че е заради внуците.

С колегите са различни характери, но се допълват и разбират
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

Много ваши колеги от артистичния бранш се оплакват, че пенсиите им са малки. Вие справяте ли се?

– Да не звучи претенциозно, но мен пенсията въобще не ме касае. Много сме активни със „Сигнал“. Тази пенсия, която я превеждат всеки месец, е нищожна, разбира се. Не бих могъл да се справям само с нея. Благодаря на Господ, че все още „Сигнал“ са желана банда, имаме участия. Затова и стандартът на семейството е на порядъчно ниво. Възможно е мои колеги да се оплакват, ако нямат участия и концерти. При мен тези неща не стоят на дневен ред.

Притежавате внушителна колекция от китари. Има ли някоя, която да ви е по-ценна от останалите?

– Всичките са като мои деца. Съпругата често ми казва: „Имаш прах върху китарите!“. Тогава започвам да ги чистя. Притежавам около 40 китари, събирал съм ги заедно със сина ми Даниел. Имам няколко, които се отличават като модели. Навремето, когато се развивах като музикант, имаше едни стрелбища по панаирите. Там продаваха картички на „Бийтълс“ и на „Ролинг стоунс“ и с широко отворени очи гледах моите „батковци“ с какви китари свирят. Колегата и приятел Наско живее в Чикаго от 20 години. Повечето китари той ми ги внесе от Щатите, чрез българи, които се прибират в България. Имам „Гибсън“, „Рикенбекер“. Те са ценни най-вече заради детските спомени, които поддържаха жив интереса ми към музиката.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html