Православната църква отбелязва паметта на лечителят Св. Трифон. В народната традиция този празник заема специфично място – празнува се от лозарите, соколарите, градинарите и кръчмарите на 14 февруари, а не когато Българската православна църква тържествено чества Трифоновден.
Той е сред най-устойчивите, но и най-противоречиви и сложни по своята историческа същност обичаи в българския народен календар. Това е трудов обичай, свързан с първия стопански процес в годишния цикъл на обработка на лозата – пролетното ѝ зарязване. В българския народен календар има и други важни трудови празници, свързани с лозарството и винарството. Така нареченият Кършовден, когато се окършват ненужните лозови пръчки, за да не отнемат силата на лозата, се свързва с деня на св. св. Константин и Елена (след прецъфтяване на лозата). По Костадинов ден във Видинско или по Петровден в Старозагорско започват да връзват младите лозя с лико. Новото грозде се освещава в църква на Голяма Богородица или Преображение. Гроздоберът Виноберма се оповестява официално след Кръстовден. Всички тези гранични периоди в отглеждането на лозата и производството на вино са повече или по-малко обичайно и ритуално отбелязани в народната традиция, като са прикрепени към определен календарен светец. Празникът се среща още като Зарезановден, Трифун Чипия, Трифун Зарезой, Трифун пияница.
Свети мъченик Трифон се родил около 225 г. в с. Комсада, близо до гр. Апамия, в малоазийската област Фригия, Римската империя. Родителите на св. Трифон били дълбоко вярващи християни и отрано се потрудили над своето чедо да разгорят в сърцето му любов и преданост към Бога. Трудът на родителите скоро дал своя плод. Свети Трифон бил още дете, когато по негова молитва Бог вършел чудеса.
Римският император Гордиан (238-244) не бил християнин, но не преследвал последователите на Иисус. И Бог му сторил милост за това. Той имал дъщеря Гордиана – умна и хубава. За нея идвали видни и прославени момци. Но в това време тя тежко заболяла душевно. Мъченица и терзана, тя се хвърляла в огън, хвърляла се и във вода от мъка. Идвали най-способни лечители, но накрай родителите й се убедили, че за болестта й няма лек. Тя обаче непрестанно повтаряла едно и също: „Никой не може да ме излекува, освен Трифон.“ Тия думи отдавали на душевното й страдание и ги отминавали без внимание. Но когато нямало вече какво да правят, императорът наредил да се провери навсякъде из империята има ли такъв човек Трифон, който лекува болни, и да го доведат.
Св. Трифон тогава бил 17-годишен. Довели го в Рим. И понеже Бог тъкмо чрез него дал изцеление на Гордиана от тая болест, истинността на обясненията му, че живият и истинският Бог, в Когото вярват християните, е излекувал девойката, била очевидна за всички. Мнозина повярвали и се кръстили. Императорският дом се изпълнил с радост. Благоволението на императора към християните станало толкова явно, че вече го смятали за таен християнин. Той обдарил богато свети Трифона и с благодарност го изпратил у дома му. Но сърцето на юношата било чуждо за богатството, затова той раздал из пътя си всичко на нуждаещите се.
В това време управител на източните римски земи бил някой си Аквилин. Донесли му за свети Трифон – че е християнин; че знаел разни хитрини за лекуване на болести; че не зачитал царската воля; че обикалял села и градове, лекувал болни и подмамвал тях и близките им да стават християни; че открито осмивал великите богове на римляните. Аквилин веднага наредил да заминат стражи за Фригия, да издирят виновния и да го докарат на съд в Никея, където било седалището на управлението. Светецът бил лесно намерен, понеже за ревността му по Бога, за многобройните му чудеса и усърдието му в разпоространението на вярата се говорело из цяла Фригия.
Вестта на стражата, изпратена да го арестува, стигнала до него много по-рано от самата стража. Св. Трифон имал предостатъчно време да се укрие. Той обаче не се възползувал от това. Времето до пристигането на стражата той прекарал в пост и молитва. А когато тя дошла, той я посрещнал и се предал. Когато въвели младежа в съдилището, съответният съдебен служител, на име Помпиан, се обърнал с вискок глас към Аквилин:
– Ето юношата от Анамия, представен на твое величество за съд, е застанал пред светлата ти власт.
– Застаналият насреща – обадил се Аквилин – да ни каже своето име, своята родина и своята съдба, а също и да изповяда вярата си.
– Името ми е Трифон, родното място – село Комсада, което е в околностите на град Апамия. Съдба у нас няма, защото вярваме, че всичко става по Божи промисъл, а не по съдба и движение на звездите, нито пък случайно, както вие вярвате. По живот не съм роб, а свободен. Единствено на Христа служа. Христос е моята вяра. Христос е моята слава и похвала.
– Мисля – казал управителят, – че досега не си чул за царската заповед – всеки човек, който се нарича християнин и на боговете не се покланя, да бъде предаден на смърт. Опомни се прочее и се отречи от твоята измамлива вяра, за да не бъдеш хвърлен в огън.
– О, ако бих се сподобил чрез огън и чрез всички мъки на света да умра за името на моя Бог, Господ Иисус Христос!
– Чуй, Трифоне, съветвам те да принесеш жертва на боговете. Гледам те млад тялом, а зрял по ум и не ми се иска зле да свършиш.
– Зрял по разум ще бъда, ако принеса съвършено изповедание на моя Бог, ако опазя като много ценно съкровище неизменно благочестивата в Него вяра, и ако стана жертва за принеслия в жертва Себе Си заради мене.
– Ще предам – заплашил управителят – тялото ти на огън, а душата ти най-люто ще измъча.
– Ти ме заплашваш с огън, който се гаси. Аз пък предупреждавам вас, неповярвалите, за опасността от вечен огън, който не се гаси. Отстъпи прочее от суетите и познай истинския Бог, за да не се разкайваш, когато се намериш във вечния огън!
Аквилин загубил самообладанието си, което си налагал заради своето достойнство, разгневил се и дал заповед да изтезават юношата: да снемат дрехите му, да го окачат на едно дърво и да го бият, докато се откаже от своя Бог. Подсъдимият, като чул заповедта, веднага започнал да се съблича.
Цели три часа жестоко били юношата. Тялото му се покрило с рани и кръв. Въпреки това, той не само не се отрекъл, но и стон дори не издал. Острите болки от многобройните рани потъвали в дълбоката му обич и безпределна преданост към Бога.
Управителят наредил отново да го затворят и заминал на обиколка из областта. Като се завърнал, той го извикал пак на съд.
– Наказа ли те достатъчно – запитал той – дългият ти престой в затвора, за да се подчиниш на царската заповед и да паднеш на колене пред боговете?
– Мой Бог и Господ е Иисус Христос, Комуто служа с чисто сърце. Той ме научи и утвърди, непоколебимо да пазя вярата си в Него. На Него прочее, истинският цар и Бог, се покорявам и пред Него коленича!
Управителят наредил да забият гвоздеи в ходилата му и бос да го развеждат из заснежените градски улици, като непрестанно го бият. След това мъчение, на което целият град станал свидетел, той отново бил изправен на съд:
– Докога, Трифоне, не ще обръщаш внимание на мъките? Докога не ще те докосва лютивината на болките?
– Докога ли – отвърнал свети Трифон – не ще познаваш силата на Христа, която е у мене, и докога ще изкушаваш Светия Дух?
Последвала нова заповед за изтезания. Но напразно. На Аквилин не оставало нищо друго, освен да издаде смъртна присъда: Трифон да се изведе извън града и да бъде обезглавен с меч!
Преди да отсекат главата му, св. Трифон застанал с лице към изток, благодарил на Бога, че го е удостоил с мъченически венец и възнесъл последното си моление – да се всели душата му в небесното царство. Докато още се молел, той склонил глава и починал. Не станало нужда палачите да се занимават повече с него.
Местните вярващи прибрали тялото да го погребат в своите гробища, но мъченикът им се явил насъне и поискал да го погребат в родното му село. Те постъпили според волята му.