четвъртък, 22 февруари 2024 г.

Обичаният актьор Георги Мамалев: 16 години бях селско момче, пасях овце и крави

В ролята на Големанов
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

Интервю на Александър БОТЙОВ, за в. „Галерия“

Георги Мамалев е роден на 5 август 1952 г. в с. Мамарчево, област Ямбол. Още в детските години мечтае да стане актьор и да достигне голямата сцена. Играе в училищните пиеси в родното му село, като същевременно пасе овце, язди коне и ниже тютюн. Завършва основното си образование в Мамарчево, а в София- актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1977 г. в класа на проф. Енчо Халачев.

От 1977 г. е в Народния театър „Иван Вазов“. Най-знаковата му роля, с която става разпознаваем сред зрителите, е Гошо от „Оркестър без име“. Заедно с  Павел Поппандов и Велко Кънев създават популярния проект НЛО, а по-късно и едниоменното телевизионно предаване „Клуб НЛО“. Извън групата Мамалев има и самостоятелни записи, някои от които са правени специално за фестивал на хумористичната песен „Златният кос“, създаден през 1975-а като пародия на „Златният Орфей“, но оцелял много по-дълго от него.

През 2002 г. Мамалев отбеляза юбилея си с моноспектакъла „Разбираш ли ме правилно?“. През 2005 г. води за кратко предаването „Свободно с Мамалев“ по БНТ. През 2008 г. участва в шоуто Dancing stars. Често играе в „Каналето“.

Женен е за съпругата си Елена, с която имат двама синове.

  • През август навършихте 71 години, каква е равносметката ви дотук?

  • Животът ми е едно интересно приключение, което продължава да бъде такова до ден днешен. Предизвикателставата продължават и аз все така участвам в това свое вълнуващо житейско пътешествие. Не мога да се оплача от живота си, реализирах се като актьор с много и интересни роли в киното и театъра. Участвал съм и в забавния шоубизнес, именно телевизионното предаване „Клуб НЛО“ цели 10 години. Изпял съм над 100 песни, част от които са от формата. В началото на дългосвирещи грамофонни плочи, а по-късно и на касети. Много добри и цветни спомени, пиеси, албуми. Доволен съм.

  • Кога се роди любовта ви към актьорството и как от родното ви село Мамарчево стигнахте до голямата сцена?

  • От ранните ми години силно мечтаех да стана артист. Изборът ми беше правилен, защото в крайна сметка успях да сбъдна тази своя детска мечта. В една учебна година се поставяха по няколко пиеси, художествената самодейност беше в разгара си. Играех в пиесите и бях много щастлив. Училищните постановки направиха мечтата ми да бъда артист още по-голяма и осъществима. Това, което ме отличава от останалите колеги, е, че съм роден на село и съм живял там. Завърших основното си образование в Мамарчево. Шестнайсет години си бях селско момче, но с големи мечти. Най-хубавото ми усещане там беше чувството за свобода, красивата природа и неповторимостта на селската идилия. Така от селото аз тръгнах по пътя на актьорството и стигнах до голямата столица. Имах и късмет, той винаги малко или много е нужен, харесаха ме за ролята на Жорето в „Орекстър без име“. Така си тръгнаха нещата. След това ВИТИЗ и влизането ми в Народния театър „Иван Вазов“. От 1977 година играя между стените на тази великолепна сграда, пълна с уникална актьорска история, велики пиеси и големи роли. С късмет само не става, иска се талант преди всичко и умението да го съхраниш и развиваш.

  • Как премина детството ви на село?

  • Бяхме си беднички, то такива бяха и останалите на село, но безценна беше свободата и игрите на воля. Играех много футбол, катерех се по дърветата, яздех коне и магарета, пасях агнета, овце и крави. През горещите месеци нижех тютюн, изнизал съм голямо количество пастали. Времето, което прекарах на село до 16 годишна възраст и да искам не може да се повтори. Дори сега да отиде човек да живее на село, няма да изпита нещата, които бяха присъщи за времето си. Тогава имаше бум в развитието на селата, бяха многолюдни, училищата бяха пълни с ученици. Днес училището, в което се изучих, е затворено, изоставено, със заковани дъски по прозорците. Картинката в селата днес е много тъжна и ми става жал като се сетя, какво беше преди.

  • Някой шегувал ли се е с вас да прекръстят село Мамарчево на Мамалево?

  • Веднъж един от братята на дядо ми се помайтапи с мен и ме попита, дали мога да уговоря да прекръстят селото на Мамалево. Попитах го, защо да го прекръстват, а той ми отвърна: „Как защо? За да си кажат хората, брей, Мамалевите и село си имат“. Като оставим шегата настрана, искам да отбележа, че селото носи името на капитан Георги Мамарчев, вуйчо на големия ни революционер Георги Раковски. То е близо до турската граница, а в него има и гръцки преселници. Аз дори поназнайвам гръцки, покрай моите баба и дядо.

  • Чувал съм, че сте се шегувал с малките светофарчета в София, които са били под големите, да се наричат „мамалевчета“, колко важна е самоиронията на човека?

  • Човек, който се шегува със своите грешки и недостатъци, е по-силен и истински. Това с малките светофари е само един пример от многото, в които съм се майтапил със себе си. Тези светофарчета, подобно на днешните за велосипедисти, бяха поставени на такава височина, че ако шофьорът не е видял високия светофар, на нивото на колата си, да види съответната светлина. Тогава казах, че тези светофарчета аз съм ги измислил и държа да бъдат поставени, в полза на виоските хора, които не могат като нас по-нисичките да видят основния светофар и да погледнат към „мамалевчетата“

В един монолог заявих, че аз съм строен миньон и че ние дребните хора сме по-важни за икономиката от високите, защото сме с по-малки обувки и не се хабят толкова материали за дрехи. Високите хора вредят на околната среда, защото хвърлят повече сянка и там не расте трева. Нали все говорим, колко е важна околната среда и това е сериозно, но другото са си лафове.

  • Какво ви прави впечатление, когато пътувате из страната, например в по-малките населени места?

  • Има прекрасни места, които се поддържат от добри управници и това може да се случи навсякъде, стига да има желание от политиците и съответните кметове. Понякога много се оплакваме от държавата си, но трябва да погледнем на добрите примери с по-голямо внимание. Град Стамболийски, където това лято участвах в откриването на лятно кино, е един пример за добре управляван град с чист център, хубави улици и прекрасен парк. Със същите впечатления съм и от дунавското градче Тутракан. Това са само два примера, за които се сетих, а те са много повече. За една стабилна държава няма незвъможни за разрешаване проблеми, но за жалост България не е таква държава, все още.

  • Какво й трябва на нашата държава, за да се оправят нещата?

  • Веднъж бях в едно ловешко градче и останах изненадан, колко е чисто и подредено всичко. Попитах кмета как става този номер, че всички си поддържат дворовете и пред къщите няма и една хартийка, а той ми каза, че не е станало отведнъж и е говорил, и приканвал много пъти за ред и чистота. Накрая е прибягнал до санкцията, че ако не се спазват правилата, ще им резне дървата. Имаше предвид, че ще ограничи и дори спре дървата за огрев на този, който мърси и руши. Истината е, че за да има ред и спазване на правила, трябват санкции и глоби.

    Образованието също не е на високо ниво, много млади хора днес не познават историята си, не знаят историята на християнството, гледат на църквата като на етнографски музей и дотам. Висока култура и добро образование,това трябва да дава държавата на бъдещите поколения, а те също трябва да пожелаят да учат и знаят. България е като двойкаджията в класа на Европейския съюз, не си пишем домашното, не се учим от грешките си и гледат на нас като на слабаци. Столицата ни се развива, но за жалост хаотично. Трябват политици, които да знаят как е в чужбина, да знаят езици, да са високообразовани и високо културни, начетени хора. Не става с кражби и лъжи.

  • Имаме ли добри млади актьори?

  • Младите таланти трябва да играят, да се показват, да се чувстват добре и да бъдат граждански ангажирани. Сега е времето на младите, те трябва да се осмелят да мечтаят повече и да сбъдват тези желания, да реализират големите си и смели планове. Имаме страхотни млади лица в актьорските среди талантливи, амбициозни. Хората трябва да ходят на театър и да гледат новите лица, за да направят разликата във времето и да осъзнаят успехите и надграждането им. Театър имаме, таланти също. Дано държавата обърне внимание на бъдещото поколение артисти, да им вдигне заплатите и да не ги оставя.

  • Имате ли любима роля в театъра? А такава, която винаги сте мечтал да получите, но не се е случило?

  • През всички тези години на сцена съм изиграл много роли и харесвам всички от тях, те са част от мен и от моя творчески път. Има една роля, която ми е най-любима и това е „Големанов“. Спомням си, колко силно мечтаех да получа ролята и съм много радостен и удовлетворен, че успях да сбъдна тази своя мечта. Преди години, когато гледах „Сако от велур“ на Станислав Стратиев, много исках да играя ролята на чиновника, която изпълняваше Калоянчев. Успях да постигна и тази си цел, от което съм много доволен и на този етап наистина не се сещам за мечтана роля, която да ми е неосъществена.

  • Жорето от „Оркестър без име“ ли е ролята на живота ви?

  • Да, определено, това е най-знаковата ми роля, оттам съм най-разпознаваем за публиката. Този филм е един от най-гледаните у нас до ден днешен. Оттам се родиха най-много мои почитатели. България трябва да се гордее със своите талантливи деца и държавата трябва да се грижи за тях, за да може тези таланти да стават още по-големи и да славят родината на международната сцена.

  • Запали ли се страст у вас към музикалните инструменти, след като е трябвало да се научите да свирите на барабани за ролята на Жорето?

  • Да ви кажа откровено, не ми върви с музикалните инструменти. Четири месеца се учих да свиря правилно на барабани за ролята, а сега, ако седна ще мога да подържам много базови ритми. Като бях студент се учих и на китара, но просто не стана и с тези работи, не ми се получава. Като дете си спомням, че дядо ми правеше гъдулки за мечкарите, които развеждат мечките на синджир, свирят на тях, а животните танцуват. На мен ми беше направил специална малка гъдулка и нещо пак скрибуцах и се опитвах, но така и не ми се получи. Големият ми син за разлика от татко си е добър на китарата, свири и на пиано. Преди години се учеше на едно пиано, което вече си е у тях. Мога да кажа в заключение по музикалните теми една поговорка: „Цигулар къща не храни, ходи с гащи съдрани“.

Със съпругата му Елена и синовете Александър и Мартин
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ
  • С какво се занимават синовете ви Александър и Мартин, искали ли сте да бъдат артисти?

  • Като бяха по-малки и двамата имаха отношение към актьорското майсторство, проявяваха творчески заложби, но след време започнаха да се интересуват от други неща, четяха много книги. Александър замина за Америка, където завърши висшето си образование, свързано с бизнес администрация и мениджмънт, след което и магистратурата си изкара там, в областта на IT. Но той реши да се върне, сега си е тук в България, където работи в голяма IT компания. Работи там известно време и като ви казвам работи, в Америка наистина се трудят много здраво и дори милиардерите понякога работят повече от обикновените хора, всички се късат от работа, за разлика оттук и някои страни в Европа. Ако някой си мисли, че ще отиде в Америка за големите пари, без да влага усилия и много труд, греши.

По-малкият ми син Мартин беше много добър рецитатор като малък и умело можеше да имитира различни личности. В един момент започна да чете много книги и да се интересува от история. Тогава с майка му разбрахме, че се насочва към нейната професия – юрист. Завърши право в Софийския университет с отличен успех, след което направи магистратура в Маастрихския универистет в Холандия. Сега и той си е тук и работи в голяма консултантска компания. Въпреки придобитото си образование в чужбина, децата ми работят и се развиват в родината си. В семейството ми няма други хора освен мен, които да се занимават с кино или театър.

  • Кое ваше приятелство е успяло да се съхрани през годините?

  • За съжаление доста се разредиха редиците ни през всичкото това време, а то си минава. Антон Радичев, Тончо Токамакчиев и Камен Воденичаров са пример за добри приятели и хора, с които не сме си близки само на сцената, а и на тази наречена живот.

  • Продължава ли конфликтът ви с Павел Попандов?

  • Аз нямам никакъв конфликт с Попандов, не съм го виждал повече от двайсет и пет години.

  • Какво можете да споделите за новия ви спектакъл „Майсторите на комедията“?

  • Това е един чудесен шоуспекаткъл, много забавен и смешен, изпълнен с песни и скечове. Не липсват и смешни монолози. Участвам заедно с колегите ми Тончо Токамакчиев и Камен Воденичаров. Цялото нещо беше по идея на Камен. Веднъж при една съвместна среща с тях в Лондон обсъдихме и решихме, че трябва да играем заедно, а не поотделно. Тогава Воденичаров ни представи цялата си идея и на моя милост, и на Токмакчиев много ни допадна замисълът. Играем спектакъла много често, имахме голямо турне в Америка и няколко пъти гостувахме на нашите сънародници във Великобритания и Германия. Това е едно много весело и музикално представление, планираме гостуване в Барселона идната година.

  • Какво ви очаква до края на годината?

  • Декември е месецът с коледни концерти, представления и спектакли. Имам различни покани покрай празниците. В момента това, което правя, е да се подготвям сериозно преди представленията, за да бъда винаги на ниво. Особено удоволствие ми доставя участието ми в „Големанов“ на Ст. Л. Костов на голямата сцена в Народния театър. Колегите ми играят великолепно и аз се стремя да съм винаги във форма. Постановката определно си заслужава и каня всички читатели на „Галерия“ с най-голямо удоволствие да гледат тази пиеса на 30.11 и на 21 декември тази година.

  • Какво прави Мамалев в свободното си време?

  • Стремя се всеки ден да имам около три, четири километра ходене. Обичам, освен да се разхождам, да ходя бързо в Южния парк. Реших да започна и да ходя на плуване, дори смятам още тези дни да отскоча до „Спартак“ и да видя, какво е положението. С „НЛО“ два пъти сме правили благотворителен концерт там, когато строителите го подготвяха за Европейско първенство и направиха закритата му част. В знак на благодарност получих специална карта, с която мога да посещавам безплатно басейна и сега ще проверя дали още е валидна, ако ли не, ще си взема нова и ще започна да плувам редовно. Спомням си, че на времето много често тренирах водния спорт, но последните години нещо съм се отпуснал.

    Знаковата сцена от Оркестър без име с песента – Оставаме
    Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html