неделя, 26 май 2024 г.

Актьорът Валери Йорданов: Битката за Народния театър ще я водим до последно

С д-р Неделина Куртелова, майка на третото му дете.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

Обичаният актьор Валери Йорданов е роден на 22 февруари 1974 г. в София. През 1996 г. завършва НАТФИЗ. От 2004 г. играе в Народния театър „Иван Вазов“. Снима се в най-популярните български филми, автор е на една книга и съавтор на три пиеси, сценарист и режисьор е на два филма: „Кецове“ и „Шекспир като улично куче“. Носител е на множество престижни награди. В разразилата се битка в Народния театър открито зае позиция за реабилитирането на режисьора Александър Морфов и за оставка на директора Васил Василев.

Интервю на Евелина ГЕЧЕВА, за в. „Галерия“

– Как се развиват нещата в Народния театър, г-н Йорданов? Изглежда, че има затишие – така ли е? Хиляди хора подписаха петицията за връщане на Александър Морфов, ще се случи ли това според вас?

– Много се съмнявам… „Затишието“ е привидно и то се предизвиква и се „настоява“ за него, подчертава се с „плоски интервюта“. Въобще няма затишие. Вече имам чувството, че сме като във филма на Тери Гилиъм „Бразилия“, защото след всичко, което видяхме за повече от година – сякаш живеем в един измислен кошмарен свят, с някакви странни закони, удобни на някого и неудобни на друг и същевременно толерирани, прикривани от институциите. Това, което се случва в момента с привидното „затишие“ е, че продължават да се уголемяват подписките, колкото и да е безсмислено, защото институциите не отговарят и мълчат срещу гражданите. Подписки пристигат от цяла България – от Разлог, (Организацията „Диабет без страх“), от учениците, които са идвали с автобуси на представленията на Александър Морфов и са се прибирали по нощите, пеейки песни след спектаклите. Подписки от Пловдив, („Театралните пилигрими“ – над 1000 души), които декларираха, че няма да стъпят в Народния театър, докато не се смени това ръководство. Те зададоха и 10 въпроса на управляващите преди няколко месеца и внесоха с входящи номера към президента, в парламента – към всички партии и в Министерството на културата, което се оказва, че е едно безсмислено министерство, след последните изказвания на настоящия му министър…

– Има ли отговори?

– Не. Получих петицията, която е внесена в Европейския парламент и отговорът от там е, че очакват реакцията на местно ниво. След липсата на такава ще се вземе отношение. Отникъде у нас все още не се отговаря на въпросите заявленията и молбите на гражданите, а всички питат защо са премахнати предишните 250 ученически билета. В момента има общо 10 – за пенсионери и ученици. Премахването на ученическата бройка билети е нарушение на програма „Достъп до култура“, финансирана от Европейския съюз. Дори от Чикаго ми се обадиха хора, които искат оставката на директора и връщане на Морфов, както и на други режисьори – Теди Москов, Мариус Куркински. В Чикаго има над 250 000 българи. През пролетта те искаха да блокират българското посолство там и да направят демонстрации. Помолихме ги да се въздържат, защото държавата ни в момента и без това е в деликатна криза. Адвокат Десислава Каменова внесе подписка от над 1600 граждани, с входящи номера за оставката на г-н Василев – с благодарности за опита му, но и с молба да напусне поради несправяне. Над 7000 подписа има – и в интернет, и в тетрадките. В столични квартали се събираха подписи от ученици, родители и учители за връщането на Александър Морфов и че този директор на театъра трябва да си ходи. Споменах филма „Бразилия“, защото мисля, че ние живеем в подобен абсурд. Аз искам да задам въпроси: Не ви ли прави впечатление, че според министъра на културата, и сегашния и предишния, всичко е наред? А дали е наред фактът, че представления, които пълнят залата докрай, се слагат или веднъж месечно, или направо се махат т.е. липсват в програмата до януари 2024 г.? Въпреки че театърът е в криза. Въпреки че зрителите ги търсят, а билетите са скъпи. За три месеца напред „Хъшове“ го няма в програмата нито веднъж. Въпреки че няма едно свободно място и билетите са без намаление и няма ученически такива. Моноспектакълът на Албена Колева, (която също попадна в графата „неудобни артисти“ и игра поредни представления през лятото) – от септември до януари не е сложен нито веднъж, т. е. предизвиква му се колапс. Моят моноспектакъл, неудобно ми е, че и за него ще говоря – лятото бяха сложили осем пъти подред и всичките представления бяха пълни до горе. И това се случи, когато нямаше сезон и когато хората не бяха свикнали да ходят на театър. А през декември и януари го няма в програмата, въпреки, че има търсене от зрителите – канят ме и на турнета, като чели „аз мога да се командировам сам“.

– Това не е нормално.

– Да, не е. И на никого ли не му направи впечатление колко хора напуснаха и колко дела се водят в момента срещу или от директора на театъра? Имало е предпоставки за пожар на представлението „Животът е прекрасен“, поредно изиграно, през лятото. Хората са се уплашили, хванали са децата си за ръка и са се чудели дали да тичат към изхода. Обадиха ми се свидетели – зрители. А становището на пожарната и на министъра, два-три месеца след случая, е, че няма нарушения. Въпреки че не е имало пожарникар при 700 души в залата. Въпреки че не е извикан такъв и не е сигнализирано след това за елементарна проверка, може би за да не бъде регистриран инцидента. Директорът е поискал от Камен Донев и Албена Колева да свалят постовете си във Фейсбук. Това не прилича ли на прикриване на пожар или прикриване на инцидент? Навремето Младежкият театър изгоря за 8-9 минути пред очите ми. На никой ли не му прави впечатление, че в Народния театър се случва нещо, меко казано – нередно?!? И, ако се беше случила, не дай си Боже, трагедия – кой щеше да поеме отговорността ? „На Шипка всичко е спокойно…“?

– Според мен нещата имат донякъде и политически измерения.

– Каквито и да са – политически, финансови, те нямат място в една национална културна институция, каквато е Народният ни театър. Затова и ще си позволя да се обърна към настоящия му директор: Г-н Василев, желаем Ви Здраве и Ви молим – вървете си по пътя. Хиляди българи Ви помолиха и продължават да очакват вашето разбиране… И не „петним името на театъра“, а сме загрижени конкретно и именно за него.

– Чувате ли се с г-н Морфов, какво се случва с него?

– Да, той в момента поставя в Черна гора. Преди това дълго време отказваше да работи, защото не можеше да възприеме тази криза в липсата на морал. Отказа покана в Токио и едно от представленията му беше поканено от Пекинския национален театър, но той не се нае да се бори с администрацията и политиката тук. Сашо беше уволнен дисциплинарно в България, което по закон означава, че няма право две години да работи у нас. Ние, „много не-мъдро“ умеем да унищожаваме творбите и талантливите си хора. Надявам се обаче, че хората, с които заедно водим сегашната битка, няма да се откажат и ще я водим до последно. Тя трябва да се спечели – поне веднъж. Не може да наричат шлосери и сервитьорки хората, които са изказали мнение в подкрепа на Морфов. Говорим за имена като Стефан Цанев, Йосиф Сърчаджиев, Павел Попандов, Минчо Минчев, Нешка Робева, Марин Янев, проф. Каприев и много други… десетки личности, доказали се в професията и в творчеството си и някой да им каже, че това са едни подписки от шлосери и сервитьорки, без да омаловажавам споменатите професии, разбира се. И всичко това, като „преглед за удобство“ от институциите е повече от цинично.

– Така е, безспорно. Нека обаче да продължим с най-приятния повод за нашия разговор – станахте баща за трети път, след две дъщери имате син, да ви е жив и здрав. Защо избрахте името Йордан, свързано ли е с някого?

– Той си дойде с това име на чело и ние много му се радваме. И от двете страни – от моята и на половинката ми, имаме дядовци и прадядовци. Вуйчо му е Йордан – братът на моята половинка, майка й е Данка, дядо й е Йордан, а аз и от двете страни съм Йорданов – и от майка ми, и от баща ми. Та той си дойде с името. Един от моите разкази се казва „Йордановден“ – това е история на моя прадядо…

– Кажете нещо повече за майката на бебето, коя е тя, с какво се занимава?

– Моята половинка е д-р Неделина Куртелова, тя е пулмолог в белодробна болница „Света София“, изключителен човек и изключителен професионалист и лекар. Беше номинирана от БГ Радио за „Лекар на първа линия“ по време на пандемията. Тя е борбен човек, много силен. Но ние се познаваме отпреди пандемията.

– Роден сте в София, но корените ви са в Плевенско, чувствате ли се свързан с този край?

– Свързан съм чрез спомените си за детството – обичам земята, обичам природата, обичам да е горещо, когато е лято и да е студено, когато е зима, а не както е сега. Но всичко, което се случва в Северозападна България, а и не само там, ми навява тъга. Всичките ми спомени ми говорят, че имаме прекрасна земя и трудолюбиви хора, а вижте какво се случва – все едно някой има сметка това да изчезне и да бъде забравено.

– От дете ловувате, жива ли е още тази ваша страст, имате ли време за нея?

– Да ви кажа, в последните години повече ловувам с фотоапарат. Имам много преживявания, за които, ако разкажеш, няма да ти повярват. Самото ловуване носи голямо удоволствие, защото аз съм по-уязвимият. Както пише Радичков, човек сам си е казал, че е венецът на природата. Това е голямо заблуждение. На мен ми харесва тази ситуация – да съм аз дивечът, да търся горе себе си.

– Кой от вашите преподаватели в НАТФИЗ е оставил най-голям отпечатък върху развитието ви като творец?

– Всички. И четиримата – в различни посоки, различни сфери и теми на чувствителност. Стефан Данаилов за нас беше духовен баща, не оставяше никого сам. Илия Добрев беше човекът, който ни хвърли в поезия и в по-неежедневните теми на драматургията. Иван Налбантов ни хвърли към земята. С него работих и Хайтов, и други автори, които знаят как мирише пръстта. Ивайло Христов ни хвърли в киното най-вече в това да си повярваме, че няма невъзможни неща в професията, просто трябва да си любопитен към миговете.

– Ако съпоставим киното и театъра, коя е по-голямата ви любов или не могат да се съизмерват така?

– В момента театърът за мен си остава само битката, която водя. Тя включва и това да съм в кондиция, за да играя представленията си и зрителят да получи въпросите си, които ще си зададе след това. За мен театърът се превърна във фитнес, за да съм готов за камерата след това и евентуално.

– Освен че имате една издадена книга, вие сте и драматург. Какво ви вдъхнови да пишете пиеси?

– Пиша за собствен тренинг. В текста на „Караконджул“ основният сюжет и история е от Николай Хайтов, а пасажи и връзки са от мои непубликувани разкази и идеи на Стоян Радев. Пиесата няма да се играе вече, няма я в програмата на театъра, въпреки пълния салон и поредицата награди, защото съм…

– Има много упреци към съвременното българско кино, а същевременно много наши ленти печелят авторитетни награди. Каква е вашата оценка?

– Това е една тема, която много ме вълнува. Свързана е с млади хора – в тях ми е надеждата. И се уморих, писна ми, да обвиняват младите хора, че били индиферентни, че не сваляли очи от телефоните си, че рекламите ги вълнуват повече и че не четат. Абсолютно не съм съгласен с това. Те са поставени в ситуация, в която са принудени да бъдат различни. Светът, който ги заобикаля и който ги затрупва с информация, с клишета, ги притиска да се движат така. Аз съм убеден, че всеки един от тях, този който има талант и който има смелост да го потърси, и да го развие – ще бъде много по-добър и много по-адекватен от мен, ако аз в момента съм на 16 или на 18 години. Затова имам една надежда, че всичко е поправимо… А това, което се случи с киното и което тотално ме кара да не смея да отида и да изгледам един филм, е постоянният опит да се опитваме да приличаме на някой друг. Най-голямото ни богатство е това, което сме наистина – никой друг го няма. Всяка една нация има своите отличителни черти и ние си имаме нашите и трябва да ги държим в ръце и спомен. Имам предвид да се направи един хубав исторически филм. Има толкова много значими теми. А не да се опитваме да приличаме на някой или да се качим на поредния „голям фестивал с грамота или статуетка“. Наредил съм ги доста зад мен и те стоят в кухнята. Ние трябва да започнем да пишем нашите истории, нашите разкази, без опасението, че това няма да се възприеме и „кое пък му е толкова важното“. Точно в това е „уникалността“ – собствената идентичност.

– Кое е най-голямото ви лично изпитание в чисто човешки план. Признавали сте, че се борите с диабета, това ли е? Какво всъщност означава изпитание според вас?

– Това е един много обширен въпрос. Всяко едно изпитание в отделни периоди е голямо, огромно, мощно, непобедимо, непоправимо. Примерно в момента мога да ви кажа, че откакто започна тази история с Народния театър, аз се разделих с много хора, с които се познавам от години. С най-близки хора. А не съм безкомпромисен човек, не мога лесно да махна с ръка и да забравя миналото. Но когато видя нещо, което може да накара някого да преиначи, да излъже, особено ако е свързано с някаква политическа или материална полза – това ми чупи взаимоотношенията с този човек.

– Накрая да попитам – къде можем да ви гледаме през новия театрален сезон и в какво?

– След Нова година ли? Не знам, обърнете се към ръководството (смее се). В Театър 199 още играя в „Заешка дупка“, постановка на Ивайло Христов, заедно с много любими мои колеги – Меги Караламбова, Кристина Янева, Марио Топалов и Елена Телбис. Но в новия сезон за мен най-важна остава каузата Народен театър. Оказа се, че институции в България няма или те са подвластни някому… демек – „недоказуема корупция“ или „недоизказана мъглявина“. Дано ме опровергаят…

Филмът „Шекспир като улично куче, на който Йорданов е сценарист и режисьор, взе 6 награди „Златна роза“.
Снимка: ЛИЧЕН АРХИВ

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html