Обичаната актриса Мария Сапунджиева: Влюбих се в ръцете на мъжа ми, а той в малките ми крачета

Мария Сапунджиева е родена във Варна на 6 юни 1969 г. През 1992 г. завършва ВИТИЗ в класа на проф. Атанас Илков. Дебютът й като актриса е в Малък градски театър „Зад канала“. След това е част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“, а от 14 години работи на свободна практика. Много са ролите й, с които е разплаквала и разсмивала публиката, защото еднакво борави с тънкостите на комедията и сатирата, на драмата и трагедията.

Мария има две награди „Икар“ за главна женска роля в постановките „Таня, Таня“ и „Моли Суини“, както и „Аскеер“ за поддържаща женска роля в представлението „Декамерон или Кръв и страст по Бокачо“. Печели и „Златен Кукерикон“. Незабравими са участията й в тв шоуто „Клуб НЛО“, както и в „Пълна лудница“. Преподавала е и на тийнейджъри в актьорски школи МОНТФИЗ, а сега – на възрастни.

Омъжена е за художника Георги Попов, с когото имат двама сина – Добрин и Марко.

Интервю на Надежда ЙОСИФОВА

• Г-жо Сапунджиева, август е, месецът на отпуските, а вие не спирате да работите.

• Да, на 6 август с колегите изиграхме „Премахнати от приятели“, нова постановка, която сме представяли и в Лондон. Две години вече играя театър на летни сцени – мода, която тръгна от пандемията, но не ми харасва много. Аз си искам „черната кутия“, завесата, магията в театралния салон. Разбира се, че и преди време, с „НЛО“, сме имали много турнета през лятото на открити сцени, но това беше концертна дейност, а не театър.

• А как ви избраха за „Клуб НЛО“, помните ли?

• Имам цяла библиотека с интервюта, особено по времето на „НЛО“. Тогава имах чувство, че да давам интервюта ми беше работата (усмихва се). Предаването беше много интересно за хората, а и бяха много хубави години. Бях млада и имах щастието да се уча от колегите си, защото те са големи артисти. Вече бях назначена в Малък градски театър „Зад канала“, където беше и дебютът ми. И единственият колега от състава на „НЛО“, който ме познаваше, защото също беше част от театъра, беше Чочо (Попйорданов). И сигурно предложението е негово, защото нито Велко Кънев, нито Жоро Мамалев ме познаваха. Когато отидох да снимам с тях, си мислех, че ще е само веднъж. И много се вълнувах, направо се тресях, защото имах сцени с Велко, с Тонката Радичев… А и съм била на 27 години.

Тогава живеех на квартира в кв. „Редута“, нямаше мобилни телефони и друга връзка с мен, а беше лято, театрите почиваха и след снимките, заминах във Варна. През това време колегите от „НЛО“ ме издирвали. Върнах се през септември в София и Чочо ми вика: „Къде ходиш, ние те чакаме да снимаме!“ (Смее се!) Учудена, му отговорих с въпрос: „То не свърши ли туй снимане, нали го заснех!“. Голям смях беше и той ми каза: „Как, ти сега започваш?“. Така тръгна участието ми в „НЛО“.

• По лесния или по трудния начин станахте актриса, имахте ли и доза късмет?

• О, аз вярвам, че имам някаква звездичка там горе, че имам начертан специален път и винаги благодаря за това! Разбира се, и много труд стои зад ролите ми през годините.

А аз съм трудолюбив човек. Една колежка ми казва: „Мария, ти си като багер – ровиш и ровиш…“ Да, като захвана една работа, искам изцяло да изгоря в нея, а не отгоре, отгоре да я свърша. Проф. Атанас Илков ни казваше: „Един процент талант, деветдесет и девет процента труд – това е вашата работа и тя е миньорска, защото за един грам радий, трябва да изкопаш eдин тон руда. Никога не забравяйте това!“.

• Как взехте решението да играете на свободна практика?

• Седем години бях в Малък градски театър „Зад канала“ и започнах да се „задушавам“. Когато Сашо Морфов ми предложи да отида в Народния театър „Иван Вазов“, приех с удоволствие, защото вече бях решила да напусна „Зад канала“. На седмата година и там, по същия начин, както в предишния театър, исках да се махна. Явно нещо ме тегли все към свободата (смее се)! Но Васил Стефанов беше директор и много ме беше страх от него (усмихва се), имах респект към личността му и си налягах парцалите още две години. И като отново се върна Павел Васев, който ме назначи в Народния театър, му казах, че вече спокойно мога да напусна (смее се). Той не искаше, казваше ми „недей“, питаше ме „защо“… И лека му пръст, тогава той ми каза да седна на стола на Иван Вазов (на неговото бюро), за да напиша молбата си за напускане. Това ми се случваше за първи, може би и за последен път. А Павката седна на диванчето и ме попита: „Продължаваш ли да искаш да напуснеш, сигурна ли си?“. Казах му, че на този стол съм два пъти по-сигурна! Така, че този стол ми даде сили, изстрелях се и не съжалявам (усмихва се)…

  14 години разчитам на себе си, работя два пъти повече, взимам възнаграждението, което аз договоря. Свободна съм! Но свободата е и тежка, трябва да имаш яка гърбина, за да я понесеш, защото тя е и нож с две остриета. И сега няма лесничко, но може би към това съм се стремяла и търсила в живота си. Страхувах се, разбира се, но мъжът ми Георги, който е художник и винаги е бил свободен човек, ми каза: „Душата ти трябва да е спокойна. Ако се задушаваш на едно място, махни се!“. Така ме подкрепи и ми даде сила.

• Сега как избирате ролите си?

• Когато си на щат, те разпределят и играеш всичко. Но е хубаво, когато си млад актьор, да не отказваш роли, а непрекъснато да играеш. Като си завършил ВИТИЗ, сега НАТФИЗ, това не означава, че си станал актьор. Ти се изграждаш в театъра. Както е и при лекарите, които се дипломират, но след това специализират години наред. Така че след години в театъра, вече може да си позволиш да избираш ролите си. Откакто започнах да работя на свободна практика, първо моля да се запозная с текста на пиесата. Има такива, в които участвам и се играят вече 8, 10, 15 години, което показва, че не съм сбъркала в избора си. Например, представлението „Ревизор“, което е в Театър „София“, поради ремонта му, сега го представяме в Театър „Българска армия“.

• Важно ли е с мъжа до вас да имате сходни професии?

• Мисля, че това помага в брака. В мъжа ми, може би пак творческото начало ме е привлякло. Явно съм си представяла точно този човек и затова съм си взела него! Той също обича свободата, по много неща си приличаме и взаимно се разбираме. Никога не ме е ограничавал, той изгледа синовете ни. Марко беше на 29 дни, когато му го оставих, защото имах премиера в Народния театър. Аз също съм правила жертва за него, когато е имал необходимост. Жори отива в къщата ни в с. Ковачевица, затваря се за 2-3 месеца, за да рисува, а аз гледам децата. Всеки е давал и дава свобода на другия и това е много хубаво, защото не се опитваш да го направиш своя собственост или да го моделираш и променяш. Приемаш го такъв, което съхранява едно семемейство, една връзка. 30 години сме заедно с Жоро. Скоро имахме Перлена сватба. В интерес на истината си спомням трудните ни моменти, които заедно сме преодолявали и това прави спойката ни! Важно е хората да имат и чувство за хумор.

• Въпреки че в интервю казвате…

• … Че съм тъжен човек. Да, състрадателна съм, има и моменти, в които тъжа за едно и второ, и трето, което е нормално за всеки. Светът вече много се променя, затова казвам, че имам и тъжни моменти. Защото аз играя хора и пред хора и когато виждам, за жалост, как се изражда човешкият род, това ме натъжава.

• Има ли платно на съпруга ви, която си е вашата картина?

• Да, имаше, обаче той я даде за Райна Кабаиванска и аз му простих. Жоро е самоук ходожник, рисува живопис, но има и много добри цветни графики. Той обича да експериментира. Направи цялото село Ковачевица в цветно фолио, заснеха и филм за това, който често излъчват. Жоро се научи да прави и дърворезба и сам извая всичко в къщата ни в Ковачевица. Ръцете му са златни. Между другото, когато го видях, се влюбих в ръцете му. А той харесал малките ми крачета. Като видял малките ми обувки, казал: „Това ще бъде жена ми!“. (Смее се!)

Имах чувството, че го познавам този човек че връзката ми с него е кармична. Наистина има неща, които не можеш да обясниш, но ги усещаш и те са верни. И знам, че животът е хубаво нещо, и трябва да не пропускаме нищо, а да изживяваме миговете, които ни се дават, както и с усмивка да гледаме на всичко. Чувството си за хумор съм наследила от майка, която не е много приказлив човек, но каже ли нещо, забива като със стреличка. Радвам се, че и децата ми го притежават.

• Ще ви върна към детството – наистина ли сте била щуро дете?

• Майка ми казва, че всички са си мислили, че ще съм момче, а аз съм се родила момиче. Отговарям й, че точно заради това съм била такава – мъжко момиче и все с момчета играех, то и нямаше момичета в блока ни във Варна. Разбира се, правила съм какви ли не щуротии, но и много малка, във втори клас, започнах да се занимавам с театър. И някак по-различно тръгна животът ми с децата в театралното студио – култивирах се (смее се).

• Чувствахте ли се значима като дете в театралното студио?

• Разбира се, ние представлявахме България по времето на Людмила Живкова! Нашият състав „Щурче“ обиколи света. Пътувахме с чартърни полети заедно с Минчо Минчев, с Йълдъз Ибрахимова, с Теодосий Спасов… Това са значими хора, които познавам от дете… Освен това баба ме водеше и на балет, и си спомням, че много исках да ходя сама с рейса. Един ден тя ме пусна, но ме е следяла. Бях толкова горда, че съм сама, но като се обърнах, я видях отзад в автобуса, се ядосах, а тя ми обеща, че това е за последно (смее се).

• От вашите родители ли идва интересът ви към театъра?

• Татко, Бог да го прости, беше инженер, майка – акушерка, и те не вярваха, имаха дълбоки съмнения, че ще продължа да се занимавам с театър. И като съобщих, че ще кандидатствам във ВИТИЗ, много не разбираха желанието ми и ме попитаха „къде съм тръгнала“? Все пак разбраха, че съм сериозна. Но и двамата не бяха от родителите, които държат на кариерата на детето си. Дори, след като завърших, ако аз не ги заведях на театър, те сами нямаше да отидат. Не са от майките и бащите, които винаги са на първия ред в театъра. Прекалено скромни хора са, дори тази известност леко ги притесняваше.

Но не влязох във ВИТИЗ първата година. Елка Михайлова ме скъса на четвъртия кръг. Страдах много. Върнах се във Варна, осем месеца работих в Делфинариума, защото трябваше да имам трудов стаж, за да кандидатствам отново. Там на три езика водех програмата. И втората година ме приеха студентка.

• Изиграла ли сте роля, която ви е помогнала в живота?

• От всяка роля остава нещо… Но тази, която ми обърна представите за света, е на Моли Суини, от едноименната пиеса, където играех сляпа. За да се подготвя, прекарах три месеца със слепи хора в Полувисшия медицински институт и това беше съдбовен момент за мен, който преобърна философията ми за живот и за смърт, за тъмното и за светлото, и за много, много неща… Това е роля, която завинаги остава в мен. Има и други неща, които са ме разтърсили. Когато получих първия си „Икар“ за главна женска роля в пиесата „Таня, Таня“ през 1997 г., бяха онези много гладни години. Добрин беше на 4 годинки. Хладилникът беше празен. Той поиска саламче, казах му, че няма, след това сиренце, пак му казах, че няма… Тогава се обадих на майка, което никога не си бях позволявала, и й казах: „Майко, вземето го при вас, защото нямаме с какво да го храним…“

  В ония години ние, артистите, играехме, но нищо не получавахме, а и салоните се изпразниха от публика. И, когато ми връчиха „Икар“, няма да забравя, че ми дадоха и един плик. Отворих го и видях една банкнота. С тази банкнота напълних хладилника. Горда се обадих на майка и й казах: „Майко, върни детето, напълних хладилника!“. И бях най-гордата майка на света, защото успях да нахраня детенцето си. Явно това не беше случайно… Затова и до днес съм щастлива, че само с тази работа, издържах семейството си, изучих и децата си. Което по принцип би трябвало да е така, а ние тук го приемаме като парадокс.

• Кой е най-милият жест, който сте получавала от публиката?

• Скоро ме зарадва една млада колежка от Бургаския театър, която ми каза: „Мария, ти си първата артистка, която като гледах и поисках да стана артистка“. Значи съм запалила нещо в нея и тя е тръгнала по този път! Това нейно признание ме изненада и трогна.

• Докъде стига суетата ви?

• Мисля, че Георги е по-суетен от мен. Като тръгнем на гости, аз го чакам да се приготви, а обикновено мъжете чакат жените си, нали (смее се)?

• Може ли да се каже, че само на сцената сте суетна?

• Не, на сцената е истината. Дори ми се е искало отново да изиграя представлението, за да не се връщам в реалността. И до ден днешен се вълнувам, преди да изляза на сцената. Но щом светлините светнат и изляза – край, вече нямам никакво притеснение. Там плувам в свои води…

• Идването на децата, как промени живота ви?

• Обръща се животът, като дойде детето. Добрин го родих на 24 години, точно като завърших ВИТИЗ. Но с мъжа ми се справихме геройски. Не е било лесно, майка също ми даде спокойствие. И двете си момчета родих във Варна, в Окръжна болница, „под ножа“ на д-р Скочев. Все разправях, че съм като рибите, които минават 500 км и хвърлят хайвера си на едно и също място (шегува се). Разликата във възрастта на Добрин и Марко е 8 години, колкото е и между мен и съпруга ми. И двамата ми сина са летни бебета – единият е роден през юни, а другият – през август. Така че, след ражданията, през есента се връщах в София, където нямаше баби, за да помагат, но имаше много приятели и какви ли не комбинации сме правили. Истината е, че в театъра отгледахме децата си – там спяха, ядяха, пишеха домашни. Помагаха гардеробиерки, перукиерки (смее се)…

  Сега и двамата обичат театъра, знаят колко е трудно да бъдеш артист и са много интелигентна публика. Големият ми син Добрин прави добри анализи на постановките, защото все пак е диагностик – лекар е. Той беше пети клас, когато заяви какъв иска да стане. Сега специализира вътрешни болести и ми е личен лекар. Така че аз съм си отгледала и изучила джипито (смее се)! Но не знам дали това, че той е лекар ми дава спокойствие, защото съм привърженик на алтернативната медицина и рядко опирам до него. От 36-годишна хапче не съм пила.

• Май скоро семейството ви ще се увеличи!

• Да, идва малката Добичка, както наричам бебенцето, което чакаме. Така казвах и на Добрин като беше малък. Мъжът ми много се молеше да има внучка. Един ден Добрин дойде в 9 ч. сутринта и каза: „Тате, мечтаната ти внучка е на път!“. Директно две сълзи се търкулнаха и сърцето ми щеше да изхвръкне – ето, така реагирах, като чух новината! Помислих си – „как се изиграва това на сцената?“.

• А малкият ви син с какво се занимава?

• Марко трета година учи „Горско стопанство“. Казвам му, че все едно учи медицина, но ще лекува природата. Истината е, че дядото на съпруга ми е бил един от най-богатите хора в Широка лъка, но му изземват всичко. Темата е много болна за мъжа ми. И като върнаха земите, Жоро наследи от дядо си Георги много гори, и помоли сина ни да учи този хубав занаят и да продължи делото на прадядо си.

• Какво ви предстои до края на лятото?

• Този сезон е силен за мен. Направих три премиери: „Ревност“ – пиеса, която се играе в „Сълза и смях“, „Златната мина“ – в Бургаския театър и „Премахни от приятели“ – „Театро (Отсам канала)“. Играя и предишните си представления, и ако извадя тефтера с датите, ще стане прекалено (усмихва се).

През месец август имам 15 представления в Созопол, Поморие, Бургас, Варна… Все съм на път, но театърът е животът ми! Освен актриса, 6 години водих и театрална школа за тийнейджъри, от които половината вече са ми колеги. Тогава Слав Бойчев ме покани да преподавам в МОНТФИЗ. Сега имам театрална школа за възрастни. По време на пандемията направих онлайн клас и с хората, които останаха, сега поставихме спектакъла „Голямата печалба“. Представлението е осъществено с подкрепата на Министерството на културата. Но тъй като има само един мъж, а останалите театрални любители са жени, съставите са два. Затова премиерата с първия ще е на 2 септември в кино „Освобождение“ в София, а на 8 септември – ще играе вторият състав. Театър винаги ще има, докато го има човека на този свят. Дали правен от професионалисти или любители, той възпитава и ни учи, че човека не е само тяло, а има и душа.