неделя, 14 април 2024 г.

Къде сме ние в общия хаос?

Снимка: БГНЕС

Иван ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“

 Когато събрах в книгата си „Ще ни побъркат“ част от статиите и коментарите си през десетилетията на прехода, помолих дъщеря ми Калина, която ми помагаше в подбора, да напише накратко какво е научила от прочетеното, тя написа между другото следното: „…Отвъд конкретния поглед към най-новата ни история, запечатан в момента на случването й, има две неща, които успях да формулирам веднага, след като изчетох тази книга.

Първо, че политиката не е борба на добрите срещу лошите.

За моето поколение, което израсна без илюзиите на идеологиите, но и без да сметне за нужно да си цапа ръцете с политика, това прозрение отне учудващо дълго време.

Второ – да разбирам мотивите, но да съдя по последствията. Мисля, че така можем да отличим не добрите от лошите, а политическите играчи от държавниците.

Тези два извода не са от някой конкретен текст. Те са по-скоро доказателство, че книгата като цяло е повече от сбора на съставните й части…

Смятам за особено ценно неговото отношение към прехода – не като към серия от поквари и провали , а като към друсащ, но живописен път на държавообразуване.“

                                                                   Калина Гарелова

Имам вече начало, за което да се заловя , но не знам докъде искам да стигна. Не мога да се впиша в общия истеричен тон, който цари в момента не само в медиите , но и в целия ни обществен живот. Но не мога и да стоя встрани. Никога не съм го правил, по-скоро съм коригирал общия тон, ако прерасне в кресчендо.

Още повече, че в общия хаос се долавя някаква старателно поддържана градация на криещи опасности нотки.

Откъде тръгна темата на днешния коментар? В среднощен разговор на брега на морето стар приятел от годините на прехода поддържаше една по-тревожна линия, докато аз твърдях , че няма място за паника и колкото повече се изнервяме, толкова повече примамваме лошата съдба. Важното е да запазим равновесие и да влезем в някакъв градивен ритъм.

Той се позова на някакво проучване , чуто по късните тв-новини, че само 16% от населението подкрепяли кабинета.

Е, като човек с повече опит в отношенията със социолозите изказах следните съображения.

Първо, зависи кой е правил изследването. Това е ясно.

Второ: Зависи как е зададен въпросът – за каква подкрепа става дума, по кой въпрос – за еврото ли, за Украйна ли или за нещо друго? Според мен най-слаба подкрепа би получил за самия му състав. И аз съм против по този въпрос.

Съпротивата срещу този неестествен съюз може да се притъпи, да се свикне, но не и да изчезне. Ако прибавим и катастрофално слабия пиар на кабинета да обясни себе си, не можем и да очакваме друго. По всеки от другите въпроси оценките ще са различни.

Безсмислена е според мен и водената „на инат“ война срещу президента Радев. Какво толкова се промени в него, с какво изневери на България, че цялото войнство на засегнатите по една или друга причина от него се е надигнало, готово да посегне и на конституцията, само и само да си отмъсти, да му даде да разбере , че с тях не може да си играе както си поиска.

Готови са да разбият основите на политическия ни живот, да подчинят на личните си амбиции дневния ред на цялото ни общество, само и само да наложат своята воля за надмощие.

Загубили битките с него на полето на законността, на дипломацията, на отговорността, те сега са готови да разрушат цялата сграда на демократичните ни институции, за да не му позволят нито секунда да е на власт, да изпълнява своите задължения, да го унижат и компрометират пред света.

Като слушах как премълчава на нападките на Зеленски, но не отстъпва от своите позиции, си спомних как бе подложен на подобно изтезание и от самозабравилия се руски патриарх по време на посещението му у нас , когато пред очите на цяла България му се караше, че не сме зачитали ролята на Русия в освобождението ни от турското господство.

Нямат голямо значение в крайна сметка изходните позиции и в двата случая, а фактът, че той предпочете да не се поддаде на стихията на спора, но не отстъпи от своите позиции. Това упорство и лична убеденост имат по-голяма стойност от премълчаните отговори.

Впрочем, колкото и да са гневни някои коментатори, решенията на НАТО във Вилнюс в известна степен оправдават предпазливостта на Радев, що се отнася до ранното членство на Украйна в НАТО, отколкото някои наши изхвърляния, които напомнят домогванията да станем 16-та република на СССР.

Опитвам се да обобщя някакви тенденции в обществения живот, които вещаят тревога, без да изяснявам подробности по всеки един от компонентите, които оформят цялостната картина. Иначе би трябвало да посоча, че президентът Радев не бе добре подготвен за „явлението Зеленски“, че получава не много добри съвети, че се увлича в дейност в сфери, които очевидно не са от неговата компетентност, че губи важни съюзници… Но всичко това не засенчва неговата стабилизираща роля в сложните времена, през които преминаваме.

В крайна сметка, какво толкова се случи у нас, че се разлюляхме и като че ли разколебахме в посоката, в която уверено вървяхме? Нека си го кажем направо – това е войната на Русия срещу Украйна, която радикализира политическия живот у нас. Разместиха се обществени пластове, появиха се много хора, които решиха да използват обстановката, за да се наместят на удобни за тях места, като се обявят за носители на „правилната линия“.

И от този момент се започна едно махленско политиканстване, хората взеха да се сочат един друг – ти не следваш правилната линия, ти защо не ръкопляскаш тук, ти защо не присъстваш там? Познати ни от далечното минало неща. Това не са същите хора, но навиците са същите. Някакви партийни секретари, които се опитват да регулират поведението ни, както би изглеждало по-добре в очите на властта. Жалко, но такива сме си ние.

И се започна…Всяко по-различно поведение, всяка фраза, поза, физиономия, се сочи и разобличава политически. И какво се постигна?

Ако днес се проведе наистина едно проучване на общественото мнение, ще видите до какви плачевни резултати е довело това глупашко престараване, това нагаждане, тази злоупотреба за лични цели на общите ни демократични достижения.

Не смея да соча цифри, дори и примерни. Но съм сигурен в едно. Българският народ няма да е вече толкова уверен, че мястото ни е в НАТО, че Европейският съюз ни носи добро и т.н. Дотук го докарахме…

Това е положението, господа и другари, както казваше един сатирик.

Заедно оглупяхме и непотребни станахме, ако си позволя да перифразирам един наш академик.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html