ИВАН ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“
Докарахме се дотам, че да чакаме с надежда Бойко Борисов да се върне на власт и да спаси България от безизходицата, в която е изпаднала. Не само да чакаме, но и да стискаме палци да успее.
И не само той, но заедно с него и ДПС, което „раздава порциите“, и БСП, която роди мафията. И не само те, но и ИТН със скъсаните дънки.
Как ще го преглътнем това, как ще го преживеем, не знам.
Същият този Бойко Борисов, за когото в началото на политическата му кариера написах през 2003 година следната прогноза:
„По мое мнение идеологията на Борисов е чисто екзистенциална, т.е. тя се определя от неговите преживявания, от това как то се съотнася към собствената му личност, амбиции, планове и стремежи. Това е безграничното самочувствие на генерала, че той би се справил блестящо с всяка работа, стига да му дават възможност…
След като сигналите, които Борисов подава вдясно, са просто тактически ход, остава въпросът какъв ще бъде той, ако и когато завладее властта? Без никакво съмнение Борисов ще направи такива промени, които ще му дадат достатъчно власт да се изявява като силната личност, която дарява народа си с благоденствие въпреки и напук на всякакви партии. Борисов ще бъде нещо като българския Перон. Неговата идеология ще бъдат неговите лични качества, всепризнати и неоспорими. И ще настъпи една мелодрама едни речи от балкона или от телевизора, един пряк диалог с народа. Изглежда, че ще изгледаме и този филм.“
По-късно, когато той се обърна към народа си „Вие сте прости и аз съм прост и затова се разбираме!“, аз го репликирах : „Не сме прости, за вас не знаем…“.
А 10 години по-късно тонът на коментарите ми вече бе по-твърд. По случай новата 2013 г. написах „Обръщение към министър-председателя Бойко Борисов“ със заглавие „Мислехме ви за Крали Марко, Вие сте бил Бай Ганьо“, в което се казва:
„Ние сме тези, които падат по заледените улици, преследвани от глутници кучета, тези, които чакаме като обречени дали крадците ще нахлуят в домовете ни през нощта, защото не сме виждали патрулна кола в квартала ни, които нямаме пари за скъпите подаръци по витрините и няма какво да сложим на празничната трапеза, които изпратихме близките си в далечна чужбина да мизерстват и спестяват и чакаме помощ от тях, за да оцелеем, да не се разболеем, защото нямаме пари за лекарства и болници, които пием мръсна вода и ядем отровни храни, които пращаме децата си в училище, където могат да ги пребият, изнасилят и отровят с наркотици, ние, които ви сравнявахме с Крали Марко, а вие се оказахте Бай Ганьо, които през ден научават какво е измислила държавата, за да ни вземе и последните стотинки, които сме затънали в мръсотия и нищета. Ние не носим омраза в душата си.
И затова ви пожелаваме, г-н премиер, слезте от небесата и от правителствените хеликоптери и елате ни вижте. Елате ни вижте, ще изпием по едно вино, ще поговорим и ще се разделим с добро.
И може би ще разберете, че нищо друго няма смисъл, освен добруването на народа ни, че суетата е временна, властта и богатството не струват нищо пред чистата съвест. И тогава ще се разделим по човешки…“
Длъжни сме да признаем, че в този период от кризата Бойко Борисов се представи по най-добрия начин. Току-що чух от телевизора Харалан Александров да казва, че Борисов се държи с другите партийни лидери като дебел добродушен котарак. Протегнал лапи наред, той е ту добър, ту леко заплашителен, но загрижен и добронамерен. Така ловко изигра козовете си, че изпъкна като единствен загрижен за повелята да има редовен кабинет и готов на всякакви компромиси, за да се постигне тази цел. И неговото поведение изпъкваше още по-релефно на фона на дребните егоистични пресмятания на останалите участници в политическия дебат как да вземат повече гласове при едни нови извънредни избори. Отново и отново инфантилни и безпочвени амбиции.
Гледах вчера документалния филм на БНТ за президента Петър Стоянов. Бях непосредствен свидетел и преживях наново действията на Стоянов в критичните за България моменти, когато неговите решения бяха съдбоносни и определящи посоката на нейното развитие. Имам предвид преди всичко прозападната външнополитическа ориентация на страната ни.
Темата на филма ме накара да си мисля колко липсват сега лидери с подобна смелост и решимост, които да не потъват в дребнавите лични и партийни сметки и да заложат всичко за постигането на важните национални цели.
Президентът Петър Стоянов напусна политиката и с него си отиде романтичният период на прехода. От доста време политическата сцена у нас обеднява откъм личности, страстни защитници на своите позиции и в същото време убедени демократи, толерантни към мисленето на другите. Няма ги вече онези личности, които със своето принципно и безкомпромисно поведение белязаха едни от най-ярките страници от най-новата ни политическа история. Те не бяха родени победители, често губеха постове и влияние, но за тях по-важни бяха политическите позиции и идеите им и в тяхно име те не правеха компромиси, дори да понасяха загуби.
Петър Стоянов бе от тази порода – емоционален, открит, патетичен, той не се поколеба да защитава и най-непопулярните позиции по време на югославската криза. Днес можем да кажем, че благодарение на тази позиция стана възможна евроатлантическата ни интеграция. Издигнат на гребена на народните вълнения като алтернатива на мразеното правителство, той до края на кариерата си не можеше да повярва, че в народната любов има и отливи. Опитът му да се завърне в политиката се оказа несполучлив.
Допусна редица лични грешки. Най-голямата от тях беше, че не оцени колко различни са днес времената и нравите, че в политиката решаващи са съвсем други фактори – компромиси, съглашателства, сделки, договорки, лобита, зависимости, интереси. Когато го осъзна, направи възможно най-доброто – оттегли се доброволно, без да заема обидена поза, без да обвинява никого, без да вещае беди след себе си, без да затвори вратата. Може би отново ще дойде времето за хора като него.
За да доразкрия колко важна е ролята на личността за решаването на важни задачи и достигането на важни цели, ще прескоча от сферата на политиката в тази на спорта. Прочетох тези дни, че Матей Казийски, един от най-добрите волейболисти в света, може да се завърне в националния отбор. Очаква се завръщането и на Салпаров. Но никой не припомня защо Матей Казийски заедно с най-добрия по това време треньор Радостин Стойчев напуснаха националния отбор – заради несъгласие с ръководството на волейболната лига. Това бе тежък удар за националния отбор. По същото време стана и големият скандал, предизвикан от ръководството на лигата с водещия волейболист Пламен Константинов, който дори бе върнат от Олимпиадата в Пекин. Още един удар. Типична българска сага. Волейболистите напуснаха и едва сега се завръщат. След толкова много години за треньор на националния се върна Пламен Константинов. Това направи възможно завръщането на Матей. А колко години бяха загубени…
