Интервю на Василен Димитров за в. „Галерия“
Обичаната от няколко поколения певица Мая Нешкова е родена на 1 май 1957 г. в София. Още като студентка в Естрадния отдел в консерваторията (в класа на Ирина Чмихова) се изявява на сцена във вокално трио „Обектив“. След дипломирането си през 1978 г. постъпва в новоучредения оркестър „Благоевград“ с ръководител композитора Кирил Икономов. Освен автор на бъдещите й хитове, той става неин съпруг. В началото на 1980-те популярността на оркестър „Благоевград“ и неговата солистка постепенно надхвърля регионалните граници с песни, в които Икономов използва близки до народната музика интонации. Популярността на Мая Нешкова нараства дотолкова, че става единствената певица на българската поп музика, която прави концертите си на стадиони. Пее в СССР и Югославия, другите страни от Източния блок, но и в Западна Европа.
През 1995 г. изпълнителката на хитовете „Честит рожден ден“, „Щастие с пари не се купува“, „Конче вихрогонче“ и „Слънчева обич“ слиза от сцената, за да роди и отгледа своите близначки Весела и Йоана, които сега са бек вокалистки в групата със съпруга й. През май 2016 г. е удостоена с президентски орден „Св. св. Кирил и Методий“ – II степен. Година по-късно е обявена за почетен гражданин на Благоевград.
През лятото Нешкова тръгва на турне „Обич и песен“ с други от големите звезди на българската естрада. „Галерия“ е медиен партньор на проявата.
– Госпожо Нешкова, защо решихте да се включите в турнето „Обич и песен“?
– Бях поканена за миналогодишния по-голям сборен концерт в София и се получи добре. Никога не съм пътувала с колеги, сега ще ми бъде приятно. Българинът трябва да цени себе си, песните, които са втъкани в ежедневието и в кръвта му. В тези трудни моменти те трябва да дадат самочувствие на хората и много по-силно чувство за принадлежност към нацията си.
– Липсва ли ви голямата сцена, публиката?
– Винаги са ми липсвали. Просто така се стича животът ми – на приливи и отливи е кариерата ми. За моя радост времето не ми е изиграла лоша шега и хората продължават да обичат песните ми.
– Поддържате ли връзка с ваши колеги?
– Приятно ми е, когато сме заедно. Винаги се отзовавам на чествания на колеги, бих направила каквото трябва. Уважаваме се, но не сме семейни приятели. По-скоро контактувам с музиканти.
– Какви още ви предстои в професионален план?
– Съпругът ми прави симфонични концерти много успешно и сега работим по такъв проект за есента. Били сме в НДК, в зала „България“. Мястото зависи от това с коя филхармония ще се случи. Нищо чудно проектът да пътува в цялата страна.
– Цялото ви семейство се занимава с музика, успявате ли да се оправяте финансово само от пеене?
– Човек е създаден да храни душата си и невинаги материалната част е важната и водещата. Ние по принцип сме творци и някак си занаятът за пари като че ли го оставяме на втори план. Винаги сме залагали повече на качеството на проекта, на осъществяването му, на мащабността, на това една песен да достигне до хората, за да си свърши работата с нейните послания. Така че,
финансите остават на заден план, което не е съвсем добре. Трябва успоредно да вървят нещата.
– На 1 май навършихте 66 години, каква е вашата равносметка дотук? – Аз съм духовен човек и всичките ми дребни неща и радости са важни за мен. Затова може би не съм толкова постоянна в кариерата си. На изблици и на затишия е, защото е свързана с всички тези преживявания, които влагам в творчеството и в песните си.
– Кой е най-трудният момент в живота ви?
– Когато се разделям с любими хора. С родители си. Градейки кариера, си мислех че всеки следващ концерт и успех са най-хубавите ми моменти. Когато станах майка обаче, разбрах, че това е най-прекрасното.
– В знак на благодарност за раждането на близначките ви ли издигнахте храм със съпруга ви?
– Цялостно е. Не може да се каже, че човек построява храм само заради едно нещо. Бяхме израснали в друго време – много по-ценно, много по-стойностно. Време, в което човек имаше криле да се развива. След това се сблъскахме с една много груба демокрация, която ни отне много неща от тези криле. Тогава се случи разколът на църквата – центърът беше в Неврокопска митрополия, в Благоевград. Дойде разединението на хората. Аз поведох битка да звучим на български, да се самоуважаваме, да слушаме нашите, а не чуждите песни. Моят протест срещу „Хепи Бърдей“ точно затова се случи. Достойнството да сме българи, да имаме чувство за род, родина, за памет, за уважение към традициите са много важни за мен. Съпругът ми е същият.
– Вярно ли е, че още от турско време е битувала легенда, че на същото място на вашия храм ще бъде изградена крайпътна църква?
– Точно така е, но парадоксът беше, че го разбрахме чак след като беше построен храмът „Успение Богородично“ (в парк „Бачиново“ в Благоевград – б. а.). Беше шокиращо и за двама ни. Такава е волята и пътищата божии – да разбереш чак след като си направил нещо, че е трябвало така да бъде.
– Кое е най-голямото чудо в живота?
– Случва ли са ми се много чудеса. Не знам дали човек трябва винаги да разбира, че му се е разминало. Виждала съм много чудеса и се надявам да ги виждам. Когато моят съпруг започна бизнес в първите години на демокрацията, спасявахме елитни стада от ликвидационните съвети. Имахме стадо крави, в абсолютни каубои се бяхме превърнали и съпругът ми обеща, че когато се роди първото теленце, ще го дари. Улисан по задачки, минаха години. Въпросното теленце беше станало един огромен бик, който местехме по Родопите, къде ли не, само с поръчението да се пази, защото е обещан. Вече ни се бяха родили децата и една вечер късно мъжът ми се прибира и каза: „Моля ти се, жена, сутринта рано да приготвиш децата. Отиваме до Рилски манастир“. Обади се вечерта, за да натоварят бика, да го докарат и да го дарим. Пристигнахме в 6 часа сутринта, а игуменът върви по улицата напред-назад, вижда ни и казва: „Айде бе, деца, цяла нощ Иван Рилски не ме е оставил на мира, защото ще пристига дар“. Игуменът не знаеше, че ще идваме и водим бик. Това е чудо.
Ами това с църквата не е ли чудо? Да направиш храм и да разбереш 4 години след това, че е било предсказано много отдавна да стане. Всичко е Божа работа.
– Вярата ви е помогнала за раждането на вашите дъщери, които са първите звездни близнаци, заченати инвитро. Тогава, когато тази тема беше табу, не се ли притеснявахте?
– Понеже бях на върха на кариерата си, просто беше много трудно да прикриваме бременността си. Не за друго, а понеже съм емоционален човек вмешателството на пресата и любопитството щеше да ми попречи. За цяла година висене по болници обаче срещнах много хора, които правиха същото и разбрах, че мога да помогна на другите в подобно положение. Те свенливо говореха за проблемите. Трудно ги признаваха. За мен това не беше проблем, а да избутам до края. Защото ги родих в осмия месец. През цялото време лежах в болница. Беше важно моето психическо здраве, да оцелея. След това имах цялата смелост и сила да популяризирам, да говоря открито за инвитрото. И сега помагам, когато ме потърсят. Може би когато децата ни станаха трети- четвърти клас, аз поутихнах, за да може по-лесно да живеят в обществото. Да не бъдат белязани от това, че аз толкова открито говоря по темата.
– Вярно ли е, че по време на процедурата сте ползвала друго име?
– Специално записвах името на секретарката ми, защото наистина имаше много любопитство и вмешателство, което можеше да ни попречи. Но после като влязох в екипа, цялата болница трепереше над мен и не допускаха никой и нещата бяха точни.
– Близначките вече са на 26 години, тръгнаха ли по вашия път?
– Работят в моя проект, бек вокалистки са на концертите ми. Завършиха музикално училище (с ударни инструменти, до 7-и клас учат пиано – б. а.), след това продължиха по специалността в Нов български университет. Не ги усещам да искат като мен да правят самостоятелни кариери. Занимават се с други дейности, по-точни науки. Весела се е отдала на ветеринарната медицина.
– Бяхте й купили кон…
– И двете имат коне, но Весела им е отдадена изцяло, както и на ветеринарната медицина. Пътуват с мен, когато имам концерти, но лечението на животни й е страстта.
– Къде живеете в момента?
– Много години живяхме в центъра на София, сега малко се изнесохме извън столицата. Така е по-добре. Все още нямам собствена ферма, но отглеждам животни открай време – кучета, котки, папагали, гълъби.
– Водите здравословен начин на живот, подлагате ли се още на режима на д-р Емилова?
– Опитвам се, но все пък съм зодия Телец, а представителите на тази зодия са известни с това, че обичат да си похапват. Диетата на д-р Емилова е уникална, защото дава възможност на тялото да се пречисти, да се възроди. Гледам по-скоро атмосферата да е чиста около мен, да няма отрицателна енергия, обичам да чувам мислите си. Предпочитам да съм далеч от шума, от тълпата. Професията ми дава достатъчно срещи с хората, така че търся спокойствието. Със съпруга ми гледаме всеки ден да ходим по 7-8 километра на чист въздух. По-скоро кучетата ни разхождат. Практикувам рейки, правя йога.
Преди ковида ходех редовно на групови практики, след това започнах да се занимавам сама.
– С Кирил Икономов сте заедно от 45 години. Каква е рецептата за хармония в толкова дълъг брак?
– Може да се каже, че живеем в хармония, много неща ни свързват. Денонощно сме заедно, и двамата сме Телци, занимаваме се с музика. Той е изключително толерантен, отговорен, грижовен. През деня е по задачи и когато се видим вечер си разказваме преживяванията. Не знам каква е тайната, но при нас се получава вече 45 години.
– Коя любопитна случка помните за толкова години на сцена?
– Винаги съм на педали, когато излизам на сцената. Прекалено съм в емоцията. Направо изгарям и може би затова не помня много работи. Пътували сме толкова и то голяма група. В бившия СССР мъжът ми управляваше самолета в кавички. Пилотите отклониха маршрута, за да стигнем по-бързо, според наставленията на Кирил. В други ситуации са задържали самолети заради мен, защото съм пътувала с кучета в скута, не са ги слагали в багажното. И това е ставало заради уважение към мен. Правила съм „нарушения“ да бъда по хотели с кучета и котки. Посреща ли са ме с погачи и хора.
– Каква е историята на най-популярния ви хит „Честит рожден ден“, която се пее на всеки празник?
– До ден днешен като чуя тези три думички на английски ми става лошо, защото имаме език и култура. Трябва да гордеем с народа си, с историята, която едва ли не е от началото на цивилизацията. А падаме толкова ниско, та да не можем да си изпеем една наша песен за рожден ден. Това беше идеята – рожденикът да се чувства горд, че се е родил. Да го празнува като химн този ден. Така издигаш в култ своя живот. Правиш го ценен. Защото Бог ти е дал нещо съвършено, а има моменти, в които не го оценяваш.
– Имате ли спомен как беше написана тази песен?
– Съпругът ми я композира. Имам спомени как се роди текстът. Богомил Гудев дойде в Благоевград и дни наред ни беше на гости, за да създаде това, което искахме. Бяхме поръчали думичките. Казахме какво да е внушението, а той ги облече в стихове.
– Коя е най-забавната случка, свързана с изпълнение на шлагера?
– Кани ли са ме на всякакви събития. Не мога да кажа, че на известните личности съм преживяла най-хубавите усещания, защото те се глезят с много неща и не могат да го оценят. Изключително ми е приятно, когато съм поканена за подарък на рожденика.
Познавам всички кухни на ресторантите, понеже трябва да изчакам, за да изляза заедно с тортата. В първия момент рожденикът чува песента и го приема за нормално. Когато се покажа на живо с тортата в ръце обаче, хората буквално онемяват. Много мило, когато близките хора поднесат такъв подарък на роднината си.
– Със съпруга си сте били близка с Георги Парцалев, как се сприятелихте?
– Съвсем в началото на нашата кариера ни трябваха гости, които да привличат публиката. Пътувахме само аз и оркестър „Благоевград“. Бяхме провинциална група, която се бореше за място под слънцето, но с добрата идея какво и как да се случват нещата. Канехме известни хора, за да можем да пътуваме, да реализираме това, което правим. Имахме щастието Георги Парцалев винаги да се отзовава на поканите ни. Усещахме огромната му подкрепа към нас като начинаещи, като хора със заряд, с определена цел. Много широко скроен човек, голяма душа. За мен Георги Парцалев беше един тъжен клоун. Коренно различен от това, което хората виждаха. Излизаше на сцената и преди да каже каквото и да е, хората се смееха в продължение на десет минути. Искаше да изиграе някоя драматична роля. Звездите се крият по гримьорните, докато дойде тяхната част, а той стои до аванс сцената, отстрани, и ти дава кураж. Работили сме с него по всякакви места – и по села, и в малки градчета. Винаги стоеше отстрани и ме подкрепяше. Той – голямата звезда, народен артист, вдъхваше кураж на една прохождаща самостоятелна певица.
– Много ваши колеги останаха без пенсия. При вас как стоят нещата?
– Нямам такава, въпреки че съм работила толкова години. Това е положението. Има хора, които са се уредили по някакъв начин. Всичките документи на импресарски дирекции и т. н…всичко е изчезнало. Пито, платено! И като концерти се знае колко сме направили, но няма. Не е решен този въпрос. Това е много тъжна и голяма тема. Има хора, които са били малко по-далновидни и са си събирали хонорарните сметки, след това са се ровили насам-натам по разни архиви, за да си съберат някаква пенсия, но аз не съм от тях.
Няма единен архив, който да докаже, че си пял на еди колко си концерта, че си работил…
– Говорите с любов и емоция за род и родина, а какво ви дразни в държавата?
– Трябва да си говорим до утре. Най-вече ме дразни, че българинът е изключително талантлив и духовен, а се оставя в ръцете на нагли и продажни хора и това си е от времето векове. И Алеко Константинов и Иван Вазов са го казали: „Всички са маскари“. Най-много ме дразни, че качествените личности не искат да поемат отговорност за тази държава.
– От политика интересувате ли се?
– Не ме интересува, не искам да ги слушам. Тя обаче индиректно ме наранява. Влия на мен, на семейството ни. На всички.
– Защо намаляваме като нация, а растем на партии, които не могат да направят редовен кабинет втора година?
– Къде е този народ? Какво чака? Или чака по естествен начин всичко да отпадне и да се промени като цяло статуквото. Явно времето няма да им прости. Ще смени всичко, но защо трябва да е толкова бавно? Толкова поколения да го преглътнат. Въпреки всичко гласувам. И вотът ми е протестен.
– Канили ли са ви за депутат?
– Много пъти, но политиката не е моето призвание. Имам друга мисия. Нямам характера за такова нещо. За политиката трябва хора с топки, почтени, с достойнство.
