ИВАН ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“
Не можех да чакам да дойде времето на седмичната ми рубрика и написах за един всекидневник кратък коментар по повод на взрива, обявен за атентат срещу главния прокурор.
Написах, че този атентат не е никаква изненада и не можеше да не се случи. Винаги, когато България се устреми към някакъв напредък в своето развитие като модерна европейска държава, едни и същи ретроградни сили предприемат някаква гръмка акция, която ни дърпа назад. В този смисъл не може да се говори за атентат срещу Иван Гешев, а срещу държавата. Ако целта наистина е бил Гешев, изпълнението на покушението е под нивото на елементарна мутра, какво остана да е дело на професионалисти. Но остава въпросът успяха ли изпълнителите и техните поръчители да наранят държавата и крехкия партиен мир? Това е въпросът.
Тези сили разполагат с добре изградена структура, която като някаква черна мрежа покрива и влияе на основните двигатели на общественото развитие. Освен с неизчерпаеми финансови ресурси, те разполагат с мощни политически, съдебни, медийни, силови позиции, с които са способни да спъват и пренасочват движението на държавния кораб. Цялата ни нова история на демократично управление е изпълнена с такива поврати и обрати, без да си даваме сметка защо и как се случват. Основните им методи са от милиционерско-бандитския арсенал до политико-мафиотските ходове и маневри. Изпълнителите са от всички нива и слоеве като стигат до най-високите върхове на държавната йерархия.
Атрибутите на демокрацията и законите на пазарната икономика им служат за прикритие пред външния свят и местните будали. Зад фалшивата фасада на модерната държава се крие постройката на хищната престъпна организация, която обикновено се нарича мафия. Е, точно тази мафия провидя в едва начеващия процес на излизане от политическата криза опасност за своето съществуване. Не се е излъгала. Стана ясно, че е постигнато съгласие с помощта на Вашингтон при сформиране на редовно правителство между първите по големина партии да се гласува новия закон за Главната прокуратура. Призна го не кой да е, а лично Бойко Борисов, който беше най-голямото препятствие пред промените в съдебната система, опасявайки се вероятно, че може самият той да попадне под мушката на правосъдието. В едно от редовните си сутрешни словоизлияния по телевизията той съзнателно или от загуба на контрол призна, че е постигнато подобно споразумение и той ще го изпълни. По този начин стана възможно да започнат така очакваните преговори между политиците.
Прокуратурата очевидно бе силно обезпокоена от това развитие на събитията и прибягна до пълния набор от пиарски акции – контакти и флиртове с брюкселските влиятелни фактори, популистки напъни за борба с битовата престъпност, международни изяви – чак до посещение на Украйна и закани да арестува Путин, ако дойде в България.
Така се стигна и до взрива, обявен за атентат. В никакъв случай не твърдя , че той е бил организиран от самия главен прокурор. Това би било твърде арогантно, макар че някои политически противници на Гешев не си спестиха ироничните подигравки.
Наистина е твърде елементарно да се твърди, че атентатът е менте, но пък и не може да се отрече, че приближените на главния прокурор хора се оляха в стремежа си да ни убедят още в първия момент, че това е опит за убийство на самия Гешев, че взривът е бил много мощен и само случайността е спасила него и семейството му и т.н и т.н. Толкова се престараха, че още повече засилиха подозренията. Много са били изплашени от политическото развитие по темата за правомощията на прокурора, че забравиха всякаква предпазливост и се отдадоха на явни преувеличения, възприемани като чисти лъжи. Всичко това може да се нарече жалък провал на опита за героизиране на прокурора. Да, ама не!
Вярно е, че се изложиха клакьорите на Гешев, но те предизвикаха остри нападки от другата страна в опитите за плодотворен диалог, а именно ПП – ДБ. Ето как негативното отражение на скандалния взрив се задълбочи и може да се окаже фатално за водените преговори. Защото, когато ни падне, ние не можем да не се възползваме и да бъдем язвителни и иронични докрай.
Е, добре, какво става с нас, след като 30 години преживяхме толкова много сътресения и все пак постигнахме значим напредък в изграждането на новата държава, сега се оставяме на изтъркани тарикати по толкова елементарен начин да ни връщат назад, много назад, толкова назад, че европейските ни партньори вече не ни обсъждат, онемели от необяснимото ни безсилие?
Нека набележим поне няколко видими причини да се спънем по средата на пътя и не можем да се изправим.
Да започнем с липсата на качествени лидери, които да вдъхнат енергия на народа, да посочат целите и да ни поведат към тяхното реализиране. Как се вписват сегашните ни лидери в международната компания на нашите партньори?
Виждаме ги да си изпросват попечителство в аванс от могъщите ни съюзници хвалим се колко пъти сме висели пред вратите им и как ги потупали по рамото. Подлъгват ни временно и после се провалят. И тогава хвърляме вината на съюзниците. Българските лидери от възходящото развитие на прехода не ходеха да си просят подкрепа, преди да са направили нищо със собствените си сили. Напротив, те вече бяха се доказали като национални водачи и ги посрещаха с уважение и доверие.
Желю Желев, когото някои сноби наричаха селяндур, накара американският президент само за една нощ да промени позицията на своята държава по много важния въпрос за спасяването на българските евреи от нацисткия геноцид. Нашият „селяндур“ му драсна едно писъмце вечерта, че ще напусне Вашингтон на сутринта, ако не ни се извинят. Той не молеше, а изискваше. Сутринта бе приет в Белия дом. Пак Желев пръв в света осъди опита за преврат в Москва и получи огромно признание от Борис Елцин. Петър Стоянов още не бе седнал на президентския стол и огласи българския цивилизационен избор и подкрепи НАТО за действията в Западните Балкани. После можеше да разхожда Клинтън по пианобаровете на София и да бъде и до днес българският политик с най-широки познанства в световните политически кръгове.
Тези лидери не подтичваха след световните лидери да се снимат и да ги погалят по главата. Защо ли? Защото светът знаеше какво са направили в България.
Да продължавам ли сравненията?
Сега е моментът България да вземе важни и категорични позиции по своето развитие и мястото й в света, а не да бъде разигравана и мамена от елементарни бездарници и користни политикани.
