ИВАН ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“
Нашата гимназия беше най-либералната в Пазарджик. С дисциплината не бяхме най-добрите. Представяхме се много добре в артистичните прояви, а в спорта бяхме отличници. Един наш съученик беше национален състезател по спортно ходене – просто нямаше конкуренция – кой пък ще спортува спортно ходене.
И учителите ни бяха разнородни. Имаше млади хора, пълни с амбиции, държаха се приятелски с нас. Имаше и учители пред пенсия, държаха ги да изкарат до заветното пенсиониране. Класният ни, когото наричахме бай Коста, беше преподавател по руски, но нищо не знаеше от този език. Четеше ни направо от учебника, при упражненията в клас ние също преписвахме от учебника. Сложно беше, когато идваха инспектори. Но ние много обичахме бай Коста и го прикривахме. В часовете по руски ни свиреше на кавал и ни учеше на народни танци, там беше силата му. Като герой на Камен Донев.
Учителят ни по история беше много сладкодумен, разказваше ни за интересни епизоди от историята, за които не пишеше в учебника. Затова и един ден си позволих да попитам съвсем добронамерено какви са точно отношенията на балтийските републики със Съветския съюз. Това, което знаех, беше от различни източници и повече ме объркваше. В „Десет дни, които разтърсиха света“ Джон Рид говореше за някакви прочути „латвийски стрелци“, които се били на страната на революцията. В други книги се говореше, че жителите на балтийските страни се биели на страната на Хитлер. После пък били освободени… Объркан бях и чаках отговор. Но отговор не последва. Учителят, добрият стар учител, ме изгледа дълго и мълчаливо. В погледа му имаше добрина, съжаление и лек укор. Сякаш искаше да ми каже „Защо ти трябваше да ме питаш, Иване? Как да ти отговоря сега? Не мога да те излъжа“.
Обърна се и излезе. За пръв път той не отговори на наш въпрос. Повече не отговори на нито един наш въпрос. Гледаше ни отчуждено и скоро напусна гимназията.
Избра мълчанието вместо лъжата.
Е, да, но аз не се отказвам лесно да питам. В Школата за запасни офицери „Христо Ботев“ ,между другото, изучавахме и „История на КПСС“. Скучно занимание, никакво отклонение от учебника с лекции. Но тъй като през втората година на службата и аз трябваше да преподавам на войниците освен всичко друго и „История на КПСС“, вдигнах ръка за въпрос:
– Разяснете ни, ако обичате, каква е историята в развитието на отношенията между СССР и балтийските републики?
Преподавателят, който не беше обучавал средношколци с отличен успех, какъвто бяхме в школата , се сепна изненадано, помълча малко и отсече:
– Школник, не се отклонявай от темата на нашия урок!
В междучасието запалихме по цигара. Другите ме гледаха със съчувствие. Бях нарушил едно от главните правила на новобранците: „Никога не се навирай в очите на началниците“.
И в Университета продължих да задавам този въпрос. Бяха 60-те години, години на размразяване, на повече свобода. Но все още учехме „История на КПСС“. Преподавателят се изсмя на въпроса и ми отговори с въпрос:
– Ти да ме провокираш ли искаш?
Свобода, свобода, но човек трябваше да се пази да не го провокират, че после…
Така си израснахме – учили-недоучили. И какво толкова им пречеше да ми отговорят? Просто фактите, без коментари, без отношение. Ясно, че са смятали фактите за компрометиращи системата, в която живеехме. Но това се е случило, то е история. Рано или късно ще го научим. Ако знаехме фактите, колко по-лесно щяхме да разбираме новите събития, които разбъркаха света. И защо украинците не обичат руснаците, и защо ни мразят македонците, и защо сме намесени с евакуацията на евреите от т.нар. „нови земи“, където сме били като съюзници на германците.
А сега ние още не сме попълнили пропуските в знанията ни, а вече ни налагат готови отговори без право на уточнения.
В Университета задавах още много въпроси. В уроците по журналистика питах често защо пишат неистини във вестниците. Преподавателят ми Никола Рачев, който беше и главен редактор на популярния сред младата интелигенция вестник „Студентска трибуна“, ме покани още във втори курс да работя в неговия вестник, но без да напускам редовното си обучение. Така съм щял да задавам по-малко въпроси и сам да намирам отговорите им. Мъдро решение, де да го прилагаха към всеки, който задава много въпроси.
Оттогава все ходя с чанта, пълна с всичко, което може да ми потрябва. Нали и работех, и учех.
Научих се да намирам отговорите на това, което ме интересува. Тръгнах по света, да науча какви са тези войни, тези революции, тези конфликти. Нямаше много кандидати за такава работа и затова не ме спираха.
Някои си мислеха, че съм пътувал, за да обслужвам политиката на партийната пропаганда. Каква ирония – в повечето случаи това, което разкривах, се разминаваше с официалната политика. И дори я променяше вследствие на моите разкрития.
Когато направих първия в света филм за геноцида на червените кхмери в Камбоджа, които бяха избили половината от своите граждани и на първо място интелигенцията, у нас се продаваше брошура на секретаря на ЦК Димитър Станишев, в която пишеше какво светло бъдеще строели тези кхмери.
Когато правех филми за страданията на палестинския народ, от ЦК ми правеха бележка, че съм развалял отношенията ни със Сирия, защото съм показал, че те воюват срещу арабските си братя – палестинците.
Когато описах огромните икономически постижения на Китай в двусерийния филм „Откриването на Китай“, искаха да ме накажат, че съм хвалел китайските ревизионисти. Скоро след това Живков посети Китай и сам бе смаян от тези „ревизионисти“.
Тъй като следваха променливата политика на Москва към Китай, нашите често се омотаваха каква линия да следват. Когато направих филма си за 30-дневната войната между Китай и Виетнам, те пък бяха много доволни, защото по това време СССР и Китай били в лоши отношения. Може би затова ме наградиха с орден „Кирил и Методий“ първа степен, макар че бях почти на Христова възраст.
Когато полската „Солидарност“ набираше сила и популярност, направих голямо интервю с нейния лидер Лех Валенса в Гданск. Още докато монтирах филма, ме повикаха в ЦК. Отнякъде бяха научили. Разговарях с двама секретари на ЦК – Димитър Станишев и Стоян Михайлов.
– Защо направихте интервю с Валенса?
– Исках да го питам нещо. Преди това бях направил интервю с говорителя на управляващата партия. Той е популярен журналист.
– А него има ли го във филма?
– Разбира се, двете гледни точки.
И двамата бяха от либералните фигури в ръководството на БКП. Преглътнаха го. Но имаха едно искане.
– Може ли да не го показвате през цялото време. Нека той си говори, но да върви някаква друга картина.
Разбрах ги. Пуснах за покритие как един частен стопанин обработва земята си. Валенса ме беше пратил при него.
Такива ми ти работи, учителю. Добре направи, че замълча. С това ти ми каза повече, отколкото можеше да си позволиш.
