петък, 29 март 2024 г.

Води се война „всеки срещу всеки“, а след изборите?

Снимка: БГНЕС

ИВАН ГАРЕЛОВ, пред в. „Галерия“

Уж всичко вече е договорено, изпълнителите си знаят ролите, макар да роптаят малко, остава да се проведат формално изборите и ще имаме най-после кабинет. И то какъв кабинет – прозападен, подкрепен от американците. После и главният прокурор ще бъде сменен. И после – влизаме в еврозоната и се открива пътят към мечтаното благоденствие, ставаме богати, заживяваме като истински европейци. Изисква се да извървим пътя към големите компромиси, да захвърлим старите вражди и да работим за благото на родината, родния край и семейството си.

Остава една малка подробност – изборите да бъдат спечелени от млада България, да надделеят поколенията, които гледат на Запад и няма повече да чакат обременените с идеологически предразсъдъци, с наследени кървави сметки за уреждане и с трупана с десетилетия омраза да прогледнат, да се събудят, да се усмихнат и прегърнат. Толкова малко остава, толкова сме близо, дано не сбъркаме и ще имаме късмета да поживеем в красивия свят, който все ни обещават…

Аз се страхувам да мечтая, въздържам се да убеждавам другите, да им давам надежда, вяра, смелост. Страхувам се дори да мечтая, да си представям дори това светло бъдеще. Страхувам се да не излъжа, да не се разочаровам, да подведа другите.

В същото време не мога да живея с вълненията, дрязгите, скандалите, войните, които изпълват всекидневието ни. Толкова е банално всичко това, толкова е дребнаво, втръснало ни се скудоумие, срамно за шанса ни да живеем в новия век. Не искам да застана в телевизионното студио и да ми задават изтърканите въпроси от злободневието, да коментирам безсъдържателните дебати, безсмислените речи и безцелни заяждания.

Тъжното е, че знам една важна черта от националния ни характер, която ни прави непредсказуеми. Ние сме народ, който слуша скептично и не вярва на никого нито на бога, нито на царя, нито на управниците, нито дори на телевизионните проповедници. Това ни прави безсилни да доведем докрай всякакво начинание. Скептицизмът ни е като верига на краката ни. Нищо не довеждаме докрай, нищо… Дори и обществените ни усилия са някак недовършени, неизяснени, безрезултатни.

Казват, че не сме имали фашизъм. Били сме съюзници на Хитлер, посрещали сме германците с цветя, служили сме като окупатори на завладените земи, имали сме профашистко правителство, но не сме имали фашизъм. Може би от мързел? Или от недоверие? Къде е сега д-р Желев или професор Николай Генчев да ми обяснят защо отново се връщаме към този въпрос?

А ето че някои интелектуалци точно сега поставят въпроса дали България не носи отговорност за смъртта на евреите от т. нар. „нови земи“. Не трябва да се мълчи, откритото обсъждане ще ни направи свободни. Но трябва смелост.

Имам един спомен за смелостта на д-р Желев да изяснява нашата позиция на най-високо световно равнище. Ето какво съм записал:

Предстоеше откриването на Музея на Холокоста във Вашингтон и за церемонията бяха поканени държавни глави от цял свят. В деня пред откриването му се състоя друга церемония на Арлингтънските гробища, на която бяха почетени държави и личности, които са допринесли за спасяването на евреи по време на Втората световна война. България не бе спомената. В ложата седяхме Желев, посланикът Огнян Пишев и моя милост. Желев се обърна към мен:

– България не беше спомената, нали?

Не беше, факт. Желю се надигна:

– Отиваме в посолството.

Там той ни съобщи решението си. Ще изпратим писмо до американския президент Бил Клинтън и ще поискаме извинение за това, че България не е спомената дори сред страните, спасили своите евреи по време на войната. Ако не получим извинение, президентът Желев си тръгва утре сутринта и няма да присъства на церемонията. Седнахме тримата и започнахме да съчиняваме писмото. То трябваше да е кратко, ясно и категорично, но същевременно да припомни за подвига на българския народ. Честно казано, не вярвах в успеха ни. Беше вече късно следобед, церемонията е утре сутринта преди обед. Как президентът на САЩ ще получи това писмо, дори да е изпратено по дипломатически път, да го прочете и да вземе решение! Но нека го изпратим, поне да сме направили каквото трябва.

На сутринта президентът Желев бе приет от вицепрезидента Ал Гор, който поднесе извинението на организаторите. В определения час присъствахме на церемонията по откриването на Музея. Директорът на Музея също се извини на президента Желев, че липсва информация за спасяването на българските евреи, обеща това да бъде поправено много бързо. След това моят приятел Греди Асса връчи на директора своя картина. Така завърши този инцидент. Президентът Желев ни представи достойно. Гордеех се с моя президент.“

И тъй като говорим за националната особеност да се разсейваме със странични въпроси и дребни конфликти по време на величави общи усилия, нека да си представим как утре ще управлява едно правителство, в което си сътрудничат в една или друга форма ГЕРБ и ПП, или Борисов и Кирил Петков.

Ето само една сценка от сегашните предизборни отношения между утрешните управляващи.

В Благоевград: „Добрите сили“ с г-н Гюров извадили някакъв макет на паметник на Бойко Борисов и го замеряли с пистолети пред събралата се тълпа от техни привърженици.

А ето как реагира самият Борисов: „Вчера ми извадили паметник и го стреляли в центъра на Благоевград. Демократи ли сте, съдебна реформа ли ще правите. Ако е това, няма да получите никаква подкрепа от ГЕРБ – нищо, никога. Няма да ви позволя да стреляте по физиономията ми и децата да ви гледат. Ако е това демокрацията ви, ще ви гоня до дупка. Няма да ви дам бял ден!“

Борисов наистина не ги прощава тези работи. Страхът, че може да бъде низвергнат и подложен на унизителни процедури не му дава мира. Впрочем той вече бе подложен на такова унижение с ареста му по късни доби в собствения му дом, пред камерите на поканените телевизионни екипи и отведен в ареста, където прекара нощта – о-о-о, това той никога няма да го прости на натрапваните му партньори в управлението от ПП. Той ще си отмъщава. Освен всичко друго, Борисов се опасява и за живота си.

Като прибавим всичко това към темата за спасяването на българските евреи и прилежащия въпрос за българския фашизъм и отношението към войната в Украйна, геополитическата ни ориентация – виждаме каква пропаст може да възникне в процеса на очакваното политическо помирение.

Колко късогледи са родните ни политици бе демонстрирано и с внезапно обзелия ги напън точно сега да решат веднъж завинаги въпроса с премахването на паметника на Съветската армия. Не стига, че ще направят безработни някои хора, които преживяват доволно от ролята си да напомнят ритмично, че въпреки всичко паметникът трябва да бъде премахнат, но направиха и политическата грешка да изкарат на улиците на София позагубилите боен дух леви защитници на паметника точно преди изборите. Някои коментатори отбелязаха този гаф на устремилата се към властта десница, но вече беше късно. Ето какъв декор си изградиха за бойния си поход хората, носещи прозвището на паветата от центъра на София.

С този манталитет дори да постигнат целта си и поемат управлението на държавата, те ще продължат да търсят противници, срещу които да демонстрират бойните си умения. И знаете ли срещу кого ще започнат бойни действия? Срещу президента, разбира се.

И какво ще постигнат – да го върнат на върха на всенародното одобрение. Достатъчно ще бъде тогава отново да вдигне високо юмрука си. Гледали сте този филм, нали?

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html