Интервю на Мирела СТОЯНОВА, за в. Галерия
Георги Марков е роден в Пловдив през 1946 г. Завършва история в Алма Матер. Специализира в Института за европейска история в Майнц, ФРГ. Професор, д-р на историческите науки, академик от 2008 г. От 1993 г. до началото на 2012 г. е директор на Института по история при БАН. Автор на повече от 25 книги и учебници, написал е десетки студии и монографии.
– България чества 145 години от Освобождението си от османско робство. Ние обаче сме в една странна, дори ужасна ситуация – нашите освободители водят война в Украйна и това слага сянка на националния ни празник. Дори и самите политици не знаят какво да правят – да споменават ли в приветствените си слова руснаците или да ги пропуснат… Какъв е правилният ход, акад. Марков?
– Като историк аз разделям тези две войни – нашата Руско-турска война е освободителна, а войната в Украйна е друга. Тъй като това са две различни епохи, две различни събития с две различни цели. Макар че Путин приема войната като възвръщане на историческите земи на Русия – за Източна Украйна става дума. И той самият иска като Петър Велики да възстанови териториално Руската империя и си е повярвал. Но вече епохата е друга. Освен това руската армия някога, когато се е появила на Балканите, е водила преди това 10 руско-турски войни в Крим, тогава сблъсъкът е между Руската и Османската империя. Историята е била на страната на руснаците. Макар че и тогава е имало руски царизъм, стремеж да се завоюват топли морета – Босфора, Дарданелите. Но това е съвпадало с освободителното движение на балканските народи.
И ние сме възставали, и сърби, и гърци, и власи, но е било невъзможно да победим Османската империя.
– Значи вашият съвет е политиците да не слагат знак на равенство между двете войни – тази от 1877-1878 и сегашната от 2023-та, така ли да ви разбирам?
– Точно така. Историята, макар днес да се е превърнала само в политика, тя винаги ни е учила. Всяка епоха има своята история. Освен това не приемам термина рускоезични украинци. Тези хора са руснаци, които живеят в източната част на Украйна. Това ми напомня за 1913 г. в Македония, когато министър-председателят на Гърция – Венизелос, нарича българите българоезични елини. В Източна Украйна има милиони руснаци. Преди 15 години бях в Харковския университет – та там се говори само на руски. Понякога украинците преиграват. Това е един млад национализъм и те дават повод на Путин да ги нарича неонацисти. Там хората също страдат.
– Отново се чуват викове, че е крайно време да променим националния си празник и той да не бъде 3 март, защото ни разделя като нация. Каква е тази горчива истина за 3 март, която трябва да признаем?
– Този спор се води от 90-те години на миналия век. Това са крайности. Не приемам нито романтичното русофилство – нашият литературен патриарх Иван Вазов така го е преживял и е написал стихотворението за братушките, но не приемам и отрицанието. Искаха и името на катедралата ни да променят – от „Св. Александър Невски“ на „Св. Св. Кирил и Методий“. И министър-председателят тогава Васил Радославов им казва: „Недейте. Св. Александър Невски е патрон на Александър II – на Царя Освободител“. Искаха 6 септември, че и 22 септември да обявяват за национален празник. Но без Освобождението ние нямаше какво да съединяваме нито пък какво да обявяваме за независимо. Не бива да се увличаме и да политизираме историята. Тук има 450 общи гробове на загинали руски войници и офицери. И чувам по телевизията, че Левски е мечтал за демократичния свят и чиста Република, но Русия ни е наложила монархията. Това не е вярно – наложи ни го Берлинският конгрес през юли 1878-а след Освобождението! Тогава републики са Швейцария, Франция… и други няма. Защо тогава не ни освободи американската републиканска армия, а ни освободи руската армия в царска Русия.
– Според вас имаме ли основание да се съмняваме дали Трети март трябва да е датата на националния ни празник?
– Трети март поставя началото на възстановяването на българската държавност. България след 500 години отсъствие се появява отново на европейската политическа карта. И не бива да имаме никакво съмнение кой е нашият национален празник. Като историк, държа да не се политизира историята. Санстефанският договор е нашият идеал на няколко български поколения. В борбите за национално освобождение и обединение загиват повече от 200 000 млади българи, вярвали в този идеал. Крушенията ни по-късно се дължат не на него, а на късогледството и на грубите грешки на българските политици. Не зная защо някои се срамуват да признаят, че без руската армия и решаващата помощ на Александър II ние нямаше как да се появим на картата като независима държава. Без волята на руския император нищо нямаше да се случи.
– Готова ли е била Русия да води война с Турция преди 145 години? Изследователите й казват, че нито военно, нито дипломатически тя още не е била готова.
– Русия в никакъв случай не е била готова. И затова Александър II не е искал войната. Призракът на Кримската война все още се е чувствал. Ако тази война през 1853-1856 г. беше успешна за Русия, България още тогава е щяла да бъде свободна. Но забележете – западните държави, с които ние днес сме съюзници
тогава са били срещу Русия. Точно те се намесват, правят десант в Крим – пак Крим днес е ябълката на раздора, и побеждават Русия. И така нашето Освобождение се отлага. Тогава е имало голям шанс да бъдем освободени, но Западните държави не позволяват.
– Коя е причината обаче този път – през 1877-ма те да го позволят?
– Най-вече заради широкия международен отзвук след Априлското въстание, който е изключително мощен. Всички в един глас казват, че българския народ трябва да бъде спасен. Тогава славянофилите влияят много на руската политика. Да си спомним бащата на Александър II – император Николай I, който умира по време на Кримската война. Руската армия е имала нужда от превъоръжаване, тя наистина не е била готова да води нова война. Но руската интелигенция и руският народ настояват да помогнат на българските си братя и сестри и императорът се решава на война. Тя започва през 1877 г. Руско-турската война е висяла буквално на косъм. Става дума за битката за Плевен. Слава Богу, руснаците печелят тази битка. Без нея обаче войната е била загубена.
– Тази битка ли е най-важната по време на освободителната война?
– Да. Разбира се, че и битката при връх Шипка е много важна, тъй като тогава не се допуска Сюлейман паша да превземе Шипченския проход. В тази война Плевенската битка е основната, тя е епична. След като печели Плевен, руската армия стига до София, до Одрин и до стените на Цариград. Просто войната е висяла на косъм. 40 000 души загиват там
-Как руската армия успява да спечели почти непревземаемия Плевен?
-Там има още едно име – неруско, на Едуард Тотлебен – руски генерал от немски произход. Тогава в руската армия са служели много немци. И ген. Тотлебен казва: „Стига с тези атаки, толкова жертви дадохме. Предлагам да обсадим плътно Плевен и османската армия да се предаде от глад“. Настъпва декември 1877 г. Осман паша прави опит да пробие обсадата, но е спрян.
Генерал Скобелев обаче обира лаврите, той е известен като Белият генерал.
-Османските турци губят войната заради лоша стратегия може би?
-Да, така е. Но те воюват на два фронта – те воюват и на Кавказкия фронт, не само на Дунавския. Разпределят силите си, но решаващ е Дунавският. И техните пълководци с изключение на Осман паша нямат необходимите качества, защото има тактическа изненада от руската страна. Руската армия настъпва през Добруджа, Лудогорието, право към Одрин и към Цариград. Само една дивизия прави маневра в Северна Добруджа през Свищов. Най-голямата изненада е генерал Гурко и неговия Преден отряд. Османската армия е била много добре въоръжена с германско оръжие – с оръдия Круп, пушки Маузер, австрийски пушки Манлихер. Но тя е една многонационална армия – в нея воюват и араби, и кюрди. Османските турци са малцинство и нямат тази причина да се бият до последен дъх. Докато руската армия идва тук да освободи своите братя славяни и православни. Това играе голяма роля. Руската Патриаршия също подтиква войниците да се бият за своите православни братя и сестри.
– Това означава ли, че тази война има идеи и идеал?
– Абсолютно! И идеята е не само царят да превземе Цариград, Босфора и Дарданелите и да излезе на топлите морета. Руските войници имат наистина идеал да участват във войната. И тази война затова е освободителна. Друг е въпросът, че руският царизъм се стреми към топлите морета и то още от Петър Велики. Но този стремеж, който докарва руската армия на Балканите, е в интерес на балканските народи. Защото те нямат силите да победят Османската империя.
– Каква е била реакцията на западните държави, които са дали карт бланш на Русия да започне тази война, без тяхната санкция тя не би била възможна, нали?
– Да, така е. Преди Кримската война западните сили се обявяват против и Русия губи войната. Този път обаче германският канцлер Ото фон Бисмарк е основната фигура. Той иска да приключи въпроса с Франция – има заплаха от нова война с нея. И затова Бисмарк иска Русия да воюва с Османската империя, така тя ще бъде заета в друга война и затова той я подтиква. Освен това Австро-Унгария е против тази война. Обаче Германия има силно влияние във Виена. И Австро-Унгария прави всичко възможно Русия да не създава голяма славянска държава на Балканите. Което се изпълнява от Берлин – България да бъде до дебрите на Стара планина. Англичаните също подкрепят Австро-Унгария, те изпращат ескадра от кораби, когато руската армия се появява пред Цариград, защото смятат, че Русия няма място при протоците. Англия по това време се бори за Суец, Египет и Кипър и също си има своите интереси. Войната този път стига до своя благополучен край във военно отношение. Но политически Русия не печели съкрушително войната, както във военно отношение.
– Ревизията на Санстефанския договор ли имате предвид?
– Разбира се, Санстефанският предварителен договор бе ревизиран политически и Санстефанска България бе разпокъсана на пет части. Северна Добруджа, откъсната от Румъния, сърбите откъсват Поморавието и другите три са известни – Княжество България, Източна Румелия и Македония и Одринска Тракия, които се връщат на Османската империя. Така че България е разпокъсана от западните сили на пет части, а не на три.
– Не е ли имало начин санкциите на Великите сили да не бъдат задължителни?
– Няма как да стане това. Определено, Парижкият договор от 1856 г., когато Русия губи Кримската война, гласи, че не може да има промяна на границите на Османската империя без единогласието на Великите сили – те са шест, тоест на т.нар. Европейски концерт. Поради което има и Берлински концерт след края на руско-турската освободителна за България война. И тяхната дума е окончателна.
– Тъй като има различни коментари за ролята на граф Игнатиев – кажете според вас каква е тя?
– Граф Игнатиев е основният двигател на Цариградската конференция на Великите сили през декември 1876 г. Той казва: „Има Българска екзархия и ние трябва да вземем нейните граници – те са етнически. И това е негова заслуга“. Но понеже ставаме голяма държава за Великите сили, те ни разделят на две автономни области: на Източна автономна област със столица Търново и Западна – със столица София. Ролята му за Санстефанския договор за мир е огромна. Той преговаря и пак държи за етническите граници на Българската Екзархия. Затова нека не се увличат новопокръстени русофоби в идеите си за преименуване на улици. Когато воюваме през Първата световна война срещу Русия, царският ни дворец се води на улица „Московска“. И Вилхелм Втори изпраща послание на цар Фердинанд именно на улица „Московска“. Нека да не пипаме улиците. Тук няма американски гробове освен на тези, които са ни бомбардирали по време на Втората световна война. Омръзна ми политиците да се намесват и да политизират историята.
– Но когато политиците се намесват, започват и войните.
– Да, но тук ние сме водещи. Ние не можем да върнем времето, нито пък историята.
– Оказва се, че Бисмарк е единственият политик в Европа който мечтае за тази война?
– Да, наистина Ото фон Бисмарк единствен мечтае за тази война. През 2015 г., когато се честваше 200-годишнината му в БАН, най-добрият познавач на канцлера – акад. Константин Косев, светла му памет, предложи в София да има улица с барелеф на Бисмарк. Общината обеща, но досега – нищо. Освен това благодарение на Бисмарк София става столица. Защото Великите сили – без Русия, настояват границата да мине по хребета на Стара планина. Такова е споразумението между Русия и Австро-Унгария преди началото на войната. Но Бисмарк се позовава на картата на един германски геолог и казва: Хребетът минава по Вакарел. Така че София и Софийска област остават в Княжество България. Канцлерът дава рамо на Русия да воюва и без него Александър II едва ли би рискувал. Бисмарк убеждава Австро-Унгария, която е основният съперник на Русия на Балканите.
– Какво според вас е означавало да се създаде държава като България в сърцето на Османската империя?
– Това означава, че се слага край на една агресивна и деспотична империя, каквато е била Османската. Както по-късно ни наричат, ние сме геополитическия ключ на Балканите. Стигали сме оттатък Одрин, Охридското езеро. Благодарение на ужасния за нас Берлински договор, Западните велики сили ни налагат не етнически, а геополитически граници. Освен това, ако нямаше Берлински конгрес, нямаше да има македонска нация. Но пак Великите сили са виновни – 6 велики сили са, които, за да укрепят балканското равновесие, правят Берлинския концерт. Така че Берлинският конгрес е една от най-мрачните страници за България, и от него страдаме и до днес.
