четвъртък, 28 март 2024 г.

Семейният дует Кристина и Михаил Белчеви: Запознахме се на гости при приятел

Михаил Белчев е на сцената повече от 50 години. Той е бардът, който изпя, „Не остарявай, любов“ и „Младостта си отива“, „Булевардът“ и още стотици песни, както и написа още много текстове за песни на свои колеги. Издаде стихосбирки и книги. Роден е в София на 13 август 1946 г. Завършва режисура в Театралната академия „Черкасов“ в Санкт Петербург. Преди това завършва IV курс на Висшия минно-геоложки институт в София, както и Техникум по слаботокова електротехника ,,А.С.Попов“. Първата си награда получава през 1969 г. на „Златният Орфей“ за песента , ,,Закъснели срещи“, която изпълнява с Мария Нейкова. Следват още много призове от този песенен конкурс, както и от други форуми в България и в чужбина. Носител е на орден „Св. св Кирил и Методий“ още от времето на соца , а по-късно и на орден „Св. св Кирил и Методий“ – огърлие, както и на най-високото и престижно отличие – орден „Стара планина“.

Съпругата му Кристина Белчева е актриса, завършила НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“. Тя е родена на 16 март 1960 г. в София. Играе в театъра в Ловеч, в Младежкия театър в София, както и на други сцени, преди две години в „Нов театър“ НДК участва в постановката „Пеперуди, пеперуди”, била е преподавателка в Музикалната академия, участва във всички концерти на съпруга си. Михаил и Кристина Белчеви са заедно от 39 години. Имат син Константин,  който също пее и е музикант, и има сериозно отношение към авторското право.

Семейство Белчеви подготвят голям концерт на 22 март в зала 1 на НДК с „Любими песни за любими хора.  

Интервю на Надежда Йосифова за в. „Галерия“ 

-Г-н Белчев, наистина ли и вие ще пишете ваша автобиография?

Михаил Белчев: Не исках да има книга за живота ми. Впечатлих се от издателство „Софтпрес”, издател на книгите на Христо Стоичков, на Братя Аргирови… Бях на представянета на книгата за Светослав и Благовест, в която има два мои текста – „Залез“ и „Лодка в дъжда“, които си харесвам. Тогава главният редактор застана до мен и ми каза: „За моята дипломна работа, имах задача да работя върху ваши стихотворения за песни и искам да направим книга за вас!“. И се съгласих, предстои да я напиша. Относно наградите ми, първата по-сериозна получих през 1969 г. на „Златният Орфей“ за песента „Закъснели срещи“ с Мария Нейкова, по текст на Петър Караангов и музика на Петър Ступел.

С Мария Нейкова изпълняват заедно „Закъснели срещи“ на „Златният Орфей“ през 1969 година

Тогава за първи път на „Златният Орфей“ дадоха и на нас, изпълнителите, парична награда, която дотогава не се отпускаше. По-късно получавах и други отличия, стигнах до ордена „Св. св Кирил и Методий“ 1 степен. Орфеят продължаваше да живее, аз получавах много награди за стихове на песни и се стигна до една от големите песни, които написахме със Стефан Димитров – „По първи петли“. Помня, че Павел Матев оцени тази песен, а той за мен е гений. Написахме още много песни със Стефан Димитров, както и „Самота”, която ни запозна с Криси. Така наградите започнаха да ми харесват все повече и повече. И защо – не? Докато се стигна до „Св. св. Кирил и Методий“  огърлие, малко по-късно получих и най-високия български орден „Стара планина“. Иначе съм един автор, средно-статистически българин, който си върши работа. В момента, когато написах с Тончо Русев – „За теб Българийо“, разбрах, че песента е била необходима. Хората стават на крака, като я чуят. Това е новият химн на България!

-На 22 март в Зала 1 на НДК е концертът ви „Любими песни за любими хора. Как се роди идеята за него?

Кристина Белчева: Идеята за концерта се появи, когато миналата година БГ Радио връчи наградата „БГ Вдъхновение“ на Мишо –  символ на изключителен пример за всеотдайност към българската музика. И тогава си казахме, че в концертите, които правим, звучат любими песни, а защо да не озаглавим следващия си концерт „Любими песни за любими хора“? Наско (Атанас Стоянов) от БГ Радио решихме да е водещ, освен, че е и кръстник на концерта, защото така се казва и предаването, което води.  В концерта участват още Веселин Маринов, Орлин Горанов, група „Сигнал”, Илия Ангелов, Хайгашод Агасян, Кристина Димитрова, Мария Илиева, Деси Добрева, актьорът Дарин Ангелов, който пее великолепно, Братя Аргирови, …. Артистите Ивайло Захариев и Бойка Велкова ще участват с поетични интермедии от спектакъла „Усещане за любов“, защото пролетта винаги е прелюдия към усещане за любов.

М. Б.: Може би Косьо, синът ми, и Деси Добрева ще изпълнят песента „Закъснели срещи“, която ние с Мария Нейкова изпяхме през 1969 г.

– Г-н Белчев, кога пишете обикновено?

М. Б.: Нощем, защото е по-тихичко, а и тъмнината, странните сенки, мъжките видения предразполагат и провокират. Но текстове за песни обичам да пиша по готова музика най-вече.

– Вие също пишете и музика?

М. Б.: Към 50 песни имам… Отдавна не съм писал…

Да се напише музика за 50 песни нищо работа ли е?

М. Б.: Ами нищо не е това за повече от 50 години кариера, която имам.

К. Б.: Мишо винаги казва: „Аз съм измисляч…“

М. Б.: Ами да – измисляч съм, не съм творец, онзи горе е Творец!

Смешно е, особено някой като каже: „премиера на моя нов сингъл”! Какъв сингъл, каква премиера, чакай, докажи се, направи нещо в годините… Ето, 54 години са минали откакто с Мария Нейкова изпяхме песента „Закъснели срещи” на „Златният Орфей” през 1969 г., и тя още важи! „Не остарявай, любов” е песен на близо 40 години…

Може ли скоро да се роди хит като „Не остарявай, любов?

М. Б.: Това не е точно така, защото „Не остарявай, любов” е песен, написана, както казах, преди близо 40 години, а съм изпял още „Младостта си отива“, „Ние можем да имаме много жени“, „Булевардът“…

По времето на соца бяхте ли творчески по-борбен?

М. Б.: По-буен и не толкова борбен, колкото нервен бях тогава. И никога не съм се пестял, и не съм се „навеждал“ на някого. Моята кариера се получи, благодарение на работата и характера ми. Бил съм няколко пъти на турнета в Съветския съюз където съм давал всичко от себе си, както и съм получавал от хората там. По-късно живях в Ленинград (Санкт Петербург сега). Имал съм възможност да общувам с велики хора, които ми бяха преподаватели и никога не съм живял, без да се докосна до тяхната култура. А който не се е докоснал до руската душа, не знае за какво става въпрос! Не е моя работа и не искам да правя дисекция на политическия живот. Аз съм благодарен, че съм бил и живял там, и съм дишал тази световна култура. Нагледал съм се на Шаган, на Рубенс, на Кандински…, както и на американска рекламна живопис, защото лекциите ми по изобразително изкуство се водеха в „Ермитажа“. През 1987 г. бях и в Америка по линия на Комитета на българите в чужбина. С други колеги направихме хубава изложба и концерт – „Вечните песни на България“. Срещнах се с много българите, които ги гонеше страхотна носталгия по родината. Следващата година посетихме Канада, отново с „Вечните песни на България“ – концерт, който сега се опитват да правят, а ние го направихме още преди „революцията” през 1989 г.

К. Б.: Още по-интересни са не толкова познатите песни на Мишо. Заслужава да се чуе песента „От другата страна“, а тази, която сега пуснах в БГ Радио е „Сбогом, приятели“ и е с много гневен текст. Идеята да я споделя в радиоефира, дойде от двама близнаци, които празнуваха 70 години и са големи фенове на Мишо. Помолиха го да изпее „От другата страна“, която е по стихове на Александър Петров и е написана преди много години. Мишо призна, че не пее тази песен вече 30 години. Тогава всички на масата хорово я изпяха. Това ми даде идея да направим един концерт с по-непознати негови песни. (Кристина пуска „От другата страна … наистина трябва да се чуе).

Преди 10 години Мишо написа – „Признание“ с Хайгашод Агасян. Песента беше подарък за негов приятел. Записаха я на диск, подариха му я и така остана. А телефонът ми звъни с тази песен, което ме накара да подсетя Мишо за нея, тъй като той никъде не я беше пял. Изпратих я в БГ Радио и хората толкова я харесаха.

М. Б.: Това са все песни, които редакторите покриваха, защото времената бяха такива. През 90-те години написах много хитове, в които си излях мъката.

К. Б.: По време на промяната много хора веднага се обърнаха – проличаха си кариеристите, други – от инат останаха като крепост.

Вие какво правехте в онова време, в началото на 90-те?

К. Б.: Трудно беше… Тогава ме съкратиха от Младежкия театър заедно с още 30 човека…

М. Б.: Макар и по-късно от събитията през 90-те – от 2008 г. 5 години бях директор на Столичната библиотека, което беше едно изпитание за мен. Беше ми любопитна и интересна работата, а Недялко Йорданов ми каза: „Мишо, ако са умни, ще кръстят библиотеката на твое име един ден!” (Усмихва се…)

К. Б.: Много е важно, когато се избират ръководители на културна институция, те да са артисти, за да могат да обединяват и привличат  интересни и стойностни личности.

М. Б.: И като говорим за личности – Недялко Йорданов и Стефан Цанев са големи човеци, те са мъдреци, запазили човешката си същност и талант. Навремето с Недялко и Стефан пишехме апокрифно едва ли не, на разни тефтерчета. Те са личности, легенди, зареждат обществото с енергия.

Коя е вашата песен от тези, които изпълнявате заедно?

К. Б.: „Късна любов“.

М. Б.:… И „Спомен за утре“ също е нашата песен, която винаги, когато я пеем, се разтрепервам, преживявам я! „Късна любов” е попадение, късметлийски песни им викам аз на тези (усмихва се)!

К. Б.: Песента „В полумрака на спомена“, много интересно, но още преди да се зъврти у нас, вече я знаеха българи по света.

М. Б.: Владимир Зарев я беше изпратил на сънародници в чужбина. И той ме ощастливи с този жест, както и ми даде право да повярвам, че „В полумрака на спомена” наистина е хубава песен. В последните си дни Ламбо (Стефан Данаилов) само тази песен слушаше и ми казваше: „Какво си направил ти?“. Всички концерти сега завършвам с тази песен, както и с още една – „Песенен послеслов“, която е по стихове на Васил Сотиров, музиката написа Хайгашод Агасян. Васко ми показа текста на поклонението на Миряна Башева…

„В полумрака на спомена” също е много хубава песен, на която написах текста, а Стефан Димитров – музиката. Със Стефан сме приятели от 57-58 години още от хор „Бодра смяна“ се познаваме. С него написахме такива песни като „По първи петли“, „Живот“ …Той и Богдана (Карадочева) са едни от най-близките ни приятели.

И с Андрей Баташов, Бог да го прости, бяхне много близки.

М.Б.: Бяхме кумове на Андрей… Той беше прекрасен, изключително талантлив, дълбок човек – аристократ! Но не беше за този век… „Сбогом, приятелю“ е песен за Андрей, която написахме с Хайго.

Ще ви върна към началото на вашата любов. Къде се намерихте?

М. Б.: Любовта не се разказва, както и песен не се разказва…

К. Б.: Отидох на гости на приятелка, а Мишо, връщайки се от турне, също дойде. Запознахме се с Мишо и не се разделихме… Но няколко дни преди това бях слушала песента „Самота“, не знаех на кого е текста й, по-късно случайно чух по радиото, че е на Мишо. Бях в тъпо настроение, върнала се от театъра в Ловеч, където бях по разпределение. Всъщност трябваше да бъда в Народния театър „Иван Вазов“, но моят професор почина и се наложи да отида, където ме пратят. Аз обаче сама избрах да замина за Ловеч, защото там е минало детството ми, татко ми е оттам, баба имаше къща… Но е интересно, че точно дни, след като бях слушала песента и толкова бях впечатлена от текста, се запознах с Мишо.

М. Б.: И моето настроение тогава не беше по-различно от това на Криси… Когато Джани Димани (бардът Ивайло Диманов) ме заведе на това гости, където се запознахме, се бяха събрали тя, нейната приятелка, Иван Гранитски… И там видях едно такова, сладко зайче, с което си останахме заедно до днес (усмихва се). Криси има най-хубавите очи на света – като на кошута са! Тя ме впечатли и с почтенността си, не дойде при мен заради името ми.

К. Б.: Тогава Мишо имаше турне в Габрово, заминах с него, а после той дойде в Ловеч, където имах премиера в театъра. И така вече 39 години… Помня, че в този период във всяко заведение имаше оркестър, и щом влезехме в някое, веднага започваха да свирят „Днес ще се срещнем след 10 години…” – песен на ФСБ, която е по текст на Мишо. И ние с него от вратата, трябваше да отидем на дансинга – толкова беше хубаво! Друго хубаво, което се случваше, в Ловеч беше, е че го спираха по улиците и го молеха да направи концерт в известно тогава заведение. Помня и, че все закъснявах за репетициите в театъра. И след години, режисьорката Юлия Огнянова, с която тогава работех, ми каза: „Когато започна да закъсняваш, разбрах, че става нещо много истинско и сериозно, и затова не ти правех забележки“. Какво признание от толкова голям човек, Бог да я прости! Богатство е да си се срещал и да се срещат такива хора! … И с Мишо се събрахме завинаги, така усетих връзката ни още тогава. Още първата вечер той ми каза: „Моля те, не си тръгвай!“. И аз не си тръгнах… Отдадеността ми към Мишо е най-голямото ми удовлетворение! Бях на 23 години…

М. Б.: … С 14 години съм по-голям от нея… В началото непрекъснато бях някъде.

Заминах и за Русия, където завърших Петербургската държавна театрална академия със специализация ,,телевизионна режисура”. А като се събрахме с Криси, ето – почти 40 години вече сме заедно. Тя е голяма жена, с която просто се намерихме! На седмата година се роди Косьо – късмет, Божа работа… Двамата нямаме конфликти, няма лошотия между нас.

Г-жо Белчева, приемате ли като чудо това, че точно на седмата година, което е божие число, се ражда синът ви?

К. Б.: Разбира се, че е чудо! Но изобщо не съм приемала драматично, че по-късно забременях. Знаех, че ще имам дете. Аз съм зодия Риби и съм много интуитивна.

М. Б.: Аз съм Лъв, роден съм на 13 август. На една дата съм с Фидел Кастро, Леа Иванова, Хичкок…

К. Б.: Мишо наистина е Лъв е – тщеславен е…

М. Б.: Много обичам да ме награждават, да ме потупват по рамото, чаша вино някой да ме почерпи – колко му трябва на артиста (смее се). И е хубаво, как да не е хубаво това! Затова и всяка награда е като мехлем за мен, дава ми стимул, дава ми право да си мисля, че нещо съм свършил – някаква работа, която е оценена.

Константин също се занимава с музика

– Синът ви продължава ли да пее, вслушвате ли се в думите му?

К. Б.: Той продължава да пее, прекрасен музикант е, перфекционист е и  сам избира какво да прави. Има характер за всички нас, събрани заедно! Завършва „Защита и управление на националната сигурност“, иска да специализира „кибер сигурност” и „авторско право“. Особено е запознат и информиран в областта на авторското право, затова не само Мишо го чува, но много хора се впечатляват от познанията му.

М. Б.: Косьо е много интересен човек! Никога не съм го подценявал, всяко едно негово мнение е много сериозно за мен. Той е много умно и честно момче, но е един възрожденец, което е най-хубавото нещо, въпреки действителността… Много хубаво общувам с него! Винаги се съобразявам с това, което ми казва и разчитам на него. Той е наясно с всички проблеми в законодателството, свързани с авторското право. Изключителен е не само в тази област, но е и много технически подготвен, непрекъснато се допитваме до него за озвучаване, микрофони и т.н.

К. Б.: Но това, което е най-важно за него, е, че е много почтен към близките и към приятелите си.

Скоро ще има ли сватба? Синът ви имаше дълга връзка…

К. Б.: Връзката му с Криси, която е разкошно дете – добричко и сладко момиче, продължава вече 8 години. Кой знае, може и това със сватбата да се случи (усмихва се)!

Г-жо Белчева, понякога съжалявате ли, че не сте родила още едно дете?

К. Б.: Не! Докато гледах Косьо, не можех да си представя да имам друго дете. Дори считах за предателство пред него, ако имах друго дете! Много интересно усещане имах като майка!

М. Б.: Майка ми беше същата към мен. Майка ме обожаваше до последно, тя е моята богиня! Майка много, много харесваше Криси.

Късмет е да имате такава жена!

М. Б.: Еее и то голям късмет! Но и Криси има късмет с мен (смее се)! И толкова хубаво си живеем с нея! Признавам, че една от големите ми радости е, че я срещнах, че се роди дететето ни, че изпях едни от най-хубавите песни за тези години и че написах „За теб, Българийо“!

К. Б.: Много хора мислеха, че тази песен е по текст на Евтим Евтимов, защото Веско Маринов дълго време работеше с него. Самият Веско казва: „Никога нямаше да бъда аз, без тази песен в моята кариера!“.

– Г-н Белчев, как се чувствате, здрав ли сте?

М. Б.: Лошото е, че преди години трябваше да направя операция на менискус на едното коляно, която не направих и сега много закъсах с ходенето. Заминавах за Лондон, когато това се установи, д-р Мазнейков ми сложи инжекция, стигнах на летището им, макар да ме болеше. Но като се качих на сцената там, сякаш нищо ми нямаше и направихме невероятно представление – страшно нещо е изкуството!

Преди четири години претърпях и спешна операция от перитонит. Това се случи на връх рождения ми ден преди четири години. Бяхме в станцията на журналистите на морето и се бяхме събрали с приятели. Нещо не се чувствах добре, мълчах, но в един момент казах да ме закарат в болница.

К. Б.: Два дни не можеха да разберат какво му е, но явно проблемът беше сериозен и се налагаше операция. Беше перитонит… Много съм благодарна на всички, както и на екипа на болницата във Варна, който ми позволи да бъда в реанимацията до Мишо.

– Г-жо Белчева, правила ли сте компромис с кариерата си заради тази на съпруга ви?

К.Б.: Нe бих казала. Аз съм така устроена, че винаги ще пренебрегна собственото си „Аз“, заради хората, които обичам. Човек трябва да е наясно с приоритетите си. За мен семейството е най-важно и след това всичко останало. Затова се съгласих и да направя пиесата „Пеперуди, Пеперуди“ преди 2 години. Исках Косьо да ме види и на театрална сцена за да знае, че мога и това. Защото и тв предаване съм водила, и радио предаване, преподавала съм и в Музикалната академия, с какво ли не съм се занимавала… Всичко ми е носело удоволствие, така че нищо не възприемам като компромис. За мен най-важно е да сме заедно с Мишо и да му създавам условия да работи, защото съм много наясно какво и колко се изисква. И на Косьо искам да създавам условия, за да постига това, което му доставя удоволствие.

М. Б.: Тя е непрекъснато с мен на участия, влезе в репертоара с песни. Направи много хубав спектакъл, великолепно изигра ролята си и с това ме накара да я преоткрия отново.

К. Б.: Алдо Николай е автор на спектакъла „Пеперуди, Пеперуди“, който се игра в „Нов театър“ НДК. Той създава толкова колоритни образи, каквато е и „Госпожа „Стихийно Бедствие“. И Ники Априлов години наред пазеше тази пиеса за мен. Той е режисьор, играя с Ивайло Захариев и Елена Атанасова. Пътувахме със спектакъла и из страната. Сега имаме възможност и в чужбина да отидем, но аз имам най-голяма вина затова, че не може да се случи. Много съм ангажирана с майка, която е на 92 години и никак не е добре.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html