27 са живите родственици на Васил Левски по линия на сестра му Яна и зет му Андрей Начов. Три от техните общо 9 деца имат поколение до наши дни – това са дъщерите им Гина, София и
Елена. Христина Богданова е представител на рода на най- малката – Елена, и съпругът й Стефан Красев, и по тази линия Яна е нейна прапра баба. Прапра племенницата на Апостола е
била журналистка, а сега работи като психотерапевт.
Интервю на Ина Петрова за вестник „Галерия“
– Честваме 150-годишнината от обесването на националния ни герой Васил Левски. Какви тържества ще има тази година?
– Тържествата преминават под егидата на Министерство на културата. Отдавна там е създаден организационен комитет, който работи по въпроса и цялата година ще премине под знака на Апостола. От цялата страна пред паметника на Васил Левски в София ще пристигнат автобуси. Десетки училища искат децата им да присъстват в кулминацията на честванията на 19 декември. Лично аз заминавам за Карлово на 18-и и 19-и. Канят ме навсякъде – по училища,
читалища, площади. Неописуемо е усещането, когато видя срещу мен светналите очи на хората.
– Какво е усещането да живеете с мисълта, че сте наследница на една толкова велика личност?
– Отношението ми към това обстоятелството претърпя огромна
промяна от детството ми и едва в последните 15-20 години придоби много по-дълбок и съкровен смисъл. Естествено приемам го като дар от съдбата. Нямам заслуги за това родство, така са се подредили житейските карти. Това върви с усещане за огромна отговорност за това какво
правя, какво говоря, как възпитавам децата си и осъзнаването колко е важно да помним това, което е било преди нас.
– Безспорно вашата родова легенда е свързана с името на Левски.
Има ли нещо, което е останало неизкривено от политическите
промени в страната и се предава през поколенията?
– Родовата памет носи нещо, което няма как да го има в историческата памет. В нея се съхраняват емоцията и онези тънки нишки, които ни позволяват да се докоснем до нашите предци като към човешки същества, каквито сме ние. От рода на Яна няма родственици, които
живеят в Карлово, но има много от родовете на баба Гина и дядо Иван – родителите на Левски. Те са имали четири деца – Васил, Христо, Петър и Яна. Както и още една дъщеря Марийка, но тя умира, когато е била на 4 години. Нашият дядо Андрей, който е внук на Яна, е първият, от когото чух истории. Живеехме в една кооперация. Аз бях мъничко дете, а той беше много възрастен и много ни обичаше двамата с брат ми. Помнеше баба Яна. И той много обичаше да разказва една история, която често чувал от нея и била любимата история от детството на нейния брат. В нея тя е провиждала като че ли някакви знаци за предопределеност. Топло е било времето, защото тя мете на двора в бащината къща, а Васил, който тогава трябва да е бил на около 5
години, си играел около нея. Току се спре до нея и пита: „Како, знаеш ли какъв ще стана, когато порасна“. Тя не му обръщала внимание, но той продължавал в играта си – спре се и пак пита същото. Вече се събужда любопитството й и тя казва: „Добре, даскал ли ще станеш,
свещеник ли, занаятчия ли?“”. Той отрича всяка една от предложените от нея възможности. Тя спира своята работа: „Добре, де, Василе, какъв ще станеш?“. В този момент той застава до нея,
поглежда я в очите и казва с цялата си сериозност: „Един бог знае и аз“. И продължава да си играе.
– Каква мъдрост за толкова малко дете!
– Васил и братята му Петър и Христо са били много будни, живи деца. Васил бил буен, любопитен и умен. Имал огромна жажда за знание и от малък осъзнавал, че просвещението разширява хоризонтите, дава избори и възможности. Отгледан от честни и достойни хора с дух,
вяра и човеколюбие, той се научил да чува и уважава казаното от околните, но и да има мнение, което можел да изложи и отстои. Бил непреклонен пред неправдите. Баща му дядо Иван Кунчев
многократно е бил търсен от своите съграждани да разрешава техни спорове, защото са вярвали в неговата справедливост. Сплотени са били като семейство, било е важно да се чува думата на всеки и всеки да се поощрява. Според една от родовите истории, когато бил на около 10 години, Васил отива с майка си Гина да връзват лозята. Баща му вече бил много болен и той, като първороден син с изключително силна връзка с майка си, й помагал в тежката работа. На връщане били нападнати от заптиета. Накрая, обиждани и бити, майка и син били оставени
безпомощни край пътя. Прибрали се в дома си, излекували раните, но болката от унижението и преживяната неправда тормозела душата му. Няколко дни след тази случка той се изправил пред майка си и казал със сълзи в очите: „Един ден, мале, ще отмъстя за това!“. Вероятно
случката се оказала повратен момент за него.
– Разбрах, че щъркелът е донесъл бебе в рода ви?
– Най-пресният ни жив родственик се роди в средата на януари – момиченце, на име Карина, на един от братовчедите ми Христо Тонев. Той е три пъти правнук на Яна, което означава, че малката Карина е четири пъти правнучка.
– Може би и Карина ще бъде синеока? Вие самата носите сините
очи на Левски. Или поне така си ги представяме.
– Благословена съм да имам тези сини очи.
– Имате ли нещо друго от него, останало ви в наследство?
– Вкъщи съхранявахме кичур от косите на Апостола. Тези коси, които той дава на майка си, когато се отказва от монашеството и се отдава изцяло на революционната дейност. Било е Великден 1864 г., когато съвсем ритуално, между двете служби, дяконът отива с приятели в
една местност на запад от Карлово – Алтънчаир. Приготвил си е ножица, кърпа и моли един от приятелите си да му отреже косите. Но той отказва. Тогава Дякона ги хваща на опашка, реже ги, прибира ги в кърпата. Връща се, даже на втората служба, вече в цивилни дрехи, пее и предизвиква гнева на местната общност. След това се вижда с майка
си и й ги дава. През 1907 година Яна, с решение на тогавашните родственици, дарява
косите на Министерството на просвещението. Първоначално косите са изложени в Етнографския музей, но за късмет, малко преди големия пожар, който почти го унищожава, са преместени във Военноисторическия музей. Всъщност сега основните коси са там. Част от тях са дадени да бъдат изложени в параклиса, който е в двора на родната къща на Васил Левски в Карлово. Но Яна оставя по едно кичурче, което върви през поколенията във всяко едно от нашите семейства. С брат ми бяхме малки деца и когато дядо ми вадеше много рядко кутийката с косите, това беше като един акт на свещенодействие. Не ни позволяваше да ги докосваме, ние можехме само да ги гледаме.
– Нека да хвърлим яснота за някои митове, свързани с Васил Левски. Скоро гледахме тв филм, с който разказват как след Освобождението сестрата Яна гладува, а майката е хвърлена в
кладенец или се самоубива?
– Тук има някакво омесване на неща, които се знаят и измислици, които обаче категорично не са верни. Има една история, когато Гина Кунчева е пускана в кладенец. Било е на Петровден. Носели се слухове, че Левски е някъде в района и пускат потеря да го търсят.
Между другото, той от момента, в който се отдава изцяло на революционната си дейност, никога повече не прекрачва прага на родния си дом докато е жив. Една от причините за това е, за да пази своите близки, защото знае, че това ще е първото място, на което ще
го търсят. Така се и случва, но в този конкретен случай синът на една от сестрите на майка му е именяк и те са в техния дом, за да празнуват имен ден. Потерята търси Левски първо в родната му къща, там няма никой. Почват за обикалят наред и стигат до къщата, където са на гости. Там намират майка му и я разпитват – знае ли къде е синът й. Тя понеже е била много смела и ербап жена, не им остава длъжна. За такива случаи е имала нейна реплика: „Я каква сте
империя, не можете да го откриете, та аз ли, простата жена, ще знам къде е този хаймана и хърсъзин“. За да я сплашат, заптиетата я спускат в герана и предвождащият заплашва как с ятагана ще отреже въжето, за да се удави. Това само им дава информация, че тя явно
няма никаква идея и това я спасява. Това е историята с кладенеца.
Още преди Освобождението в Карлово е било изключително тежко. Даже има период, наречен в историята „страшното“. Ужасите от кланетата, разрухата, бедността са били на критичната точка. Малко след Освобождението не само семейството на Яна, всички карловци са живеели в нищета. Яна, както и повечето родственици на известни българи от онази епоха, допринесли с живота си за освобождението на България, се ползвали от държавна пенсия. Тя не е била голяма. Бърка се, защото в един момент е имало предложение нейната пенсия
да бъде увеличена, което не се е случило и подозирам, че вероятно оттук тръгва тази спекулация, че са искали специална помощ.
– От какво умира Гина Кунчева?
– В спомените си Васил Караиванов, първи братовчед на Васил Левски, негов верен съратник и другар пише, че баба Гина, когато била вече много стара, отива да живее при дъщеря си Яна и умира в дома й. Гина, както и цялото й семейство са били много вярващи хора.
Имала е изключително тежка съдба, но не би посегнала на живота си. Вярата е нещо, което по никакъв начин не се съвместява с това да посегнеш на собствения си живот. Баба Гина умира от старост, бори се със сърдечна недостатъчност и белодробно усложнение, но така
или иначе си отива в дома на дъщеря си.
– Тежка съдба е имала казвате, може би защото губи и други близки, освен Васил?
– Първо умира най-малката й дъщеря Марийка. След това съпругът й – дядо Иван, сравнително
млад се разболява тежко, губи занаята си. Бил е бояджия и гайтанджия и докато е работел е имал добро материално положение. Вследствие на болестта обеднява и почива, когато Васил е бил на 14 години. След това всичките неволи и притеснения за съдбата на Васил много са я измъчвали. Синът й Христо, който е бил хъш, също умира без време. Той, заедно с брат си
Васил, е сред дарителите на парични помощи за бъдещата Българска академия на науките. Бил е близък приятел на Христо Ботев. Изследователи посочват, че именно Христо Кунчев е човекът, с когото Ботев живее в изоставената мелница край Букурещ, и срещата му с Апостола на свободата става благодарение на него. Христо Кунчев умира от туберкулоза, ненавършил 30 години, на 9 април 1870 г. Към момента на своята смърт баба Гина не знае каква е съдбата на Петър – първо емигрант във Влашко, после Ботев четник и участник в българското опълчение в боевете за Шипка. Към момента на своята смърт, баба Гина не знаела, че всъщност синът й е жив. По време на „Страшното“ най-големият й внук Начо организира извеждането на
трима от нейните наследници от Карлово, за да се спасят. Не знае и с
тяхната съдба какво се случва, дали са стигнали благополучно и това я измъчва дълбоко. Въпреки тази тежка съдба, Гина е проявявала невероятен стоицизъм и несломимост. Не е оплаквала съдбата си и не е показвала, че страда.
– Чудесно е, че площадът пред паметника на Левски носи името на Гина Кунчева. Не може да не ви е разказвал дядо ви за неговото залавяне и обесване. Защо никой не е направил опит да
го освободи?
– В последните две години има активизиране. Екип от Националния музей изследва в дълбочина османския архив. Там се намериха доста документи, които дават обективен прочит на факти и събитията случили се след Арабаконашкия обир, който Димитър Общи прави, довели в крайна сметка до залавянето на Левски. По много причини информацията по онова време не е стигала толкова бързо от една точка до друга и, доколкото ми е известно, семейството научава по-късно, че е заловен. Но са направени поне 4 опита на територията на цялата страна да бъде спасен. Единият е още в Търново. След това по пътя, защото е имало различни слухове откъде и как ще бъде прекаран. Включително и че ще бъде каран директно към Цариград и
е имало блокаж на влаковите релси. Тоест не е коректно да кажем, че не са правени опити. Но и това, което не бива да забравяме, е, че Османската империя в частта на силовия си апарат е била изключително мощна. Тя е знаела много добре кого търси и кого е
заловила. Така че не е и сериозно да се говори, че две заптиета, случайно минаващи край Къкринското ханче са го видели и са го хванали. Имало е многолюдна шайка от 150-200 души и е наивно да вярваме, че когато са го водели, са го охранявали само двама, както е
по рисунките в детските учебници. Не може и да не си дадем сметка, че през 1872 г. по принцип ситуацията е била много тежка за цялата революционна организация след Арабаконашкия обир. Повечето от членовете на организацията са заловени. Създадената мрежа е разбита и няма ресурса да се противопостави на тази машина.
– А родовата история по този въпрос каква е?
– Тя е свързана с баба Гина и е много емоционална. Първо тя много късно разбира, че той въобще е заловен. Усещала го е, обаче никой не е смеел да й каже. Още по-страшно става, когато той вече е обесен.
Никой от нейните съграждани не е смеел да й каже, само подочува някакви слухове. Един ден отива в църквата и пита свещеника: „Какво знаеш за моя син Василий?“. Не можейки да излъже в божия храм, той отговаря: „Син ви Васил е между мъртвите… Бог да го прости…
Той е обесен в София още на 6 февруарий…“. Баба Гина нищо не казва няколко минути. После бавно се прибира в дома си, вади от раклата тези коси, за които стана дума, и ги носи на свещеника да ги опее. Когато й ги дава 9 години по-рано, Левски й заръчва да ги опеят
и погребат вместо него, защото гробът му няма да бъде намерен. Но сърце не й дава да ги погребе вместо него и ги прибира в отново. Пази ги до последния си дъх, след което това прави и Яна до момента, когато ги дарява.
– Много хора сега се опитват да се закичат с името на Левски. Пишат книги, правят филми. Приписват си заслуги, като че ли са били очевидци на онова време. Как ще коментирате всичко това?
– Уважавам правото на всеки да има своите идеи за нещата. Но когато говорим все пак за историческа фигура и то от такъв мащаб, е много важно да имаме и познанието в малко по-широк диапазон – за духа на онова време, за морала, които са били важни неща за онези хора. Това е било спойката за устоите им. Левски не прекрачва повече до собствената си къща, за за не навреди на делото и на близките си хора. И когато в пространството остане нещо друго, започваме да губим нещо от неговия образ, от неговите ценности. Писа се и за жените на Левски. Ние сме изгубили мярката, а понятието морал почти нищо не означава. За онези хора, в онази епоха, вярата е била сред чисто човешките ценности. С този акт на
Великден през 1864 г. Левски прави огромен избор – отказва се не само от монашеския си живот, но и от светския. Бил е наясно, че тръгвайки по този път, не може да има личен живот и да създава семейство. Против цялото му същество е било да има авантюра с някого и да го излъже. В родовата памет няма запазени истории, свързани с негови увлечения към жени. Но във Войнягово разказват една история. Там две години е бил даскал. Тук искам да спомена, че
много е обичал децата. При обиколките, когато се е случвало да спре в хана на вуйчо си Генчо, който е бил през пътя срещу къщата му, е отделял време да погледа племенниците си отдалече как играят на двора. И да се върна към историята от Войнягово. Докато е бил
учител, е имал симпатии към сестрата на своя хазяин. Казвал й: „Мога ли да откъсна цвете от двора ти?“. А тя му отвръщала: „Не, защото ти, бачо Василе ще ме излъжеш и после няма да мога да се омъжа за войняговец“. Той продължавал: „Един ден като дойде свободата, ще се върна за теб, и ще те направя даскалица“. В крайна сметка, когато по-късно при една от обиколките си минава през Войнягово, той се вижда с нея – тя вече омъжена, и й казва: „Е,
свободата закъсня!“. Което звучи в духа на това време и морала на
този човек.
Има и една друга история, в която се говори за годеж, но не става дума за истински. Левски е бил доста находчив и е използвал всякакви прийоми, за да си върши работата. Искал е да създаде комитет в Свежен и за да стигне до среща с чорбаджията, на ужким се
сгодява с едно момиче – сираче, което е под опеката на въпросния чорбаджия. Самото момиче е било наясно, че това не е годеж, била в
заверата.
– Ядосвате ли се, когато периодически излизат такива съчинения?
– Този човек е дал живота за нас. Панайот Хитов разказвал за него: „Той беше човек неустрашим, не кусваше ни вино, ни ракия, нито пък пушеше. Едничко нещо, към което имаше страст, бяха свободата на отечеството и старите народни песни, на които той беше майсторски
певец“. Виждате какво е писал в тефтерчето си и какъв идеалист е бил. Нека не забравяме, че и в индивидуален, и в национален мащаб това да си саморежем корените е много опасна тенденция. Хората лесно приемат за даденост това, което им се поднася в удобна форма.
Започват да се подменят принципни неща – за духа и морала на този
човек, на тази епоха. Това не е добре за нас.
– Правят се спекулации и за убитото от него дете?
– Само, че не е било дете, а 18-20-годишен млад мъж, чирак. И не се е случило в лозя, а в къщата на ловешкия търговец Денчо Халача, който отказва да даде средства за Вътрешната революционна организация и Левски се заема лично да прибегне до принуда. По нелепо стечение на обстоятелствата, чиракът се връща за нещо, заварва ги – него и негов съратник, и започва да вика. Левски е положил всички усилия, за да не се стигне до убийство, но не е имал друг изход. Въпреки опитите му да го накара да мълчи, младежът продължавал да крещи и
да привлича вниманието на хората отвън. До края на живота му това
убийство му е тежало.
– А какво ще кажете за книгите на Николай Хайтов и търсенето
на гроба на Левски? Скептик ли сте?
– Задавам си въпроса защо ни е толкова важно. Васил е приел за себе
си това, че няма да има гроб и е бил в мир с това. Не знам защо за следващите поколения е толкова важно, задължително да има места, където да се поклоним и да оставяме цветя.
Левски е светиня. Толкова впечатляващо е, че неговата личност продължава да ни обединява по невероятен начин. Независимо от възраст, статус и етнос, хората седят, слушат и се вълнуват. Всеки път настръхвам като видя сълзите в очите им и чувам искрените им думи на почит и преклонение. И си казвам какъв по-хубав гроб от сърцата и
умовете на един цял народ.
