Петър Кичашки за в. „Галерия“
Има един лаф, който много добре описва цялата ни политическа ситуация напоследък – все гледаме да стане като хората, а то все става, както обикновено. В последните две години сме заложници на системно натрупващите се грешки в обществото ни. От една страна, политиците имат хронично недоверие към народа си. Някои даже въобще не го и харесват. От друга страна, народът въобще не си харесва политиците, а за доверие дума няма да отваряме. От трета – сме още заложници и на онова наследно от соца мислене – каквото и да ти говорят, търси втори и трети план, официалната версия е винаги лъжа. Колаборацията между тези три системни дефекта на публичната ни сфера води до отровния коктейл, който сърбаме тъжни и сами на бара в момента.
Политическата система се оказа много лабилна, много крехка. Буквално за няколко години преминахме от стабилно управление към хаос. С цялото разбиране, че управлението на ГЕРБ имаше изключително сериозни дефицити.
Само трябва да припомним безумните акции на Цветанов, за които вече почнаха да валят осъдителни решения от Европа. Но да бяха само на Цветанов недомислиците и глупавите псевдоакции, да ги намажеш с мед. Имаше корупционни скандали, имаше разкрити далавери и какви ли не други проблеми. Това е така, факт. Но отвъд управленските дефицити, ако погледнем малко в по-общ план, т.е. абстрахирайки се от конкретиката, ще видим, че във формалния, ако щете научния смисъл на думата, управленските конструкти бяха по-скоро стабилни. ГЕРБ намираха партньори и управляваха с относително в хомогенна (брандирана като) дясна и дясно – център конфигурация.
Буквално за две години тази работа отиде в коша. ГЕРБ се озоваха в пълна изолация. Не съвсем незаслужено, ако трябва да сме обективни. Партията на Борисов продължава да е най-голямата в държавата, но политическата изолация бе толкова дълбока през последните две години, че фактически нямаше друга партия, която да е съгласна да влезе в управление с ГЕРБ. Мисля, че за тези две години, в които ГЕРБ беше поставен в управленския фризер, вече се започва да се преодолява. С последните консултации в Народното събрание сякаш се забелязва, че другите системни партии – БСП и ДПС – вече започват да осъзнават необходимостта от някаква форма на колаборация помежду им. Дали ще се стигне до нещо съществено от това не знаем, но знаем, че вече почват първоначалните знаци на преодоляване на ситуацията. Остава да видим дали Борисов и ГЕРБ са си извлекли поуките от управленските си грешки.
В тези две години се появи и другият основен, към тази минута, политически субект – „Продължаваме промяната“. Казвам „към този момент“, защото фронтът „анти-ГЕРБ“ е адски непредвидимо политическо пространство. Прочее, за това обстоятелство предупреждавах многократно още с появата на ПП и с радикализирането на ДБ по темата да си срещу Борисов не е достатъчно, за да можеш да изградиш кохерентен политически субект, който да удържи на турболенциите на времето. Питайте Слави Трифонов. Отвъд крехкостта на политическия фундамент на ПП обаче има и друг проблем в партията на Кирил Петков и Асен Василев – обикновена, прогнозируема, очевидна некомпетентност. В ПП се събраха толкова много хора, които нямат никаква представа къде се намират, че вече това не подлежи на прикриване. Да е дребен дефект да му туриш грим. Тука и пълна промяна няма да свърши работата, за да изглежда „Продължаваме промяната“ като компетентна алтернатива на доскрошното управление.
БСП от своя страна се трансформира от основен политически субект във второстепенен такъв. Упадъкът пред последните няколко години е очевиден. Няма нужда да сме прекалено сурови към ръководството на „Позитано“, макар то далеч да не е невинно за ситуацията. Но има и външни причини (за които всъщност „Позитано“ също има вина) – като например конфликтът на БСП с Радев доведе до системно разцепление в лявото пространство. Президентът продуцира ПП, които го предадоха в последствие, но актът на продуцирането дръпна електорат от БСП. Отделно вътрешната опозиция и ръководството на столетницата изгориха де що мостове имаха помежду си. В момента лявото е напълно в насипно състояние. Това е проблем за БСП, но създава и възможност. Може би назрява моментът левицата да си преосмисли ръководството. При смяна на караула на „Позитано“ може би ще се намери модус да се обединят в общ архипелаг разпилените политически острови на левицата.
„Възраждане“ умело зае освободената от ВМРО, НФСБ и „АТАКА“ патриотична ниша. Но с една основна разлика – „Възраждане“ е очевидно на къса сиджимка от външни сили. За никого не е тайна, че Москва очевидно има пръст във възхода на „Възраждане“. Позициите на партията на Костадинов са в пълен унисон с пропагандата на Кремъл не само по отношение на войната в Украйна, но по всичко друго. Опитът за (противоконституционен) референдум по отношение на еврото е проекция на тази същата работа. Няма нужда да се заблуждаваме – партията на Костадинов върви по конспекта на Русия и в това нямаше да има нищо кой знае колко дразнещо в друга ситуация. В крайна сметка всички водещи субекти на политическия терен са били част от руския срез на влияние. Но в момента има две особено неприятни неща – първо, в ситуация на война човек трябва да избере страна. Страната на агресора винаги е грешната страна на историята. Второто е, че „Възраждане“ словообразуват от сутрин до вечер, че били срещу чуждите влияния в политиката, при положение, че те нямат една позиция, която да не в унисон с руската имперска политика. Лицемерието е рецепта за политическа смърт – въпрос на време.
Другите на терена са сравнително ясни – ДБ са заели позата на екстремно крило на ПП. ДПС са традиционно стабилни и ще продължат да бъдат устойчивия фактор в голямата игра. Някоя от малките партии може да се окаже ключова в бъдещия парламент защото може да стане предмостие към някаква властова конфигурация – дали около ГЕРБ или срещу ГЕРБ. С особено внимание трябва да се наблюдава НДСВ в тоя смисъл, но да видим. Общо взето политиката в момента е в насипно състояние. Каквото и да си говорим в последните години нещата не са на добре. И не виждам изгледи да се подобрят. Идващите избори не очаквам да решат съществено нищо особено. Дори и да се оформи някакво управление, то ще е временно и с хоризонт едва ли отвъд местните избори.
Като цяло политическата ни система е къща, построена върху плаващи пясъци. В момента наблюдаваме плавното срутване на нестабилната конструкция. Можем само да се надяваме да подходим далновидно и да оформим нови критерии към политическите субекти, така че да имаме основания да изискваме от тях малко по-отговорно поведение. Мисля, че е редно да започнем да правим нещата като хората, а не както обикновено.
