петък, 29 март 2024 г.

Соня Михайлова от „Гласът на България“: Събирах сено на нивата като ученичка

Във формата я наричат „ангелогласната Соня“

 Стефани Тонева за в. „Галерия Текст под снимки:

– Соня, с изпълнението на песента „Излел е Дельо хайдутин“ безспорно се превърнахте в един от фаворитите за победа в „Гласът на България“. Как се чувствате във формата?

– Чувството, което изпитваш по време на самите изпълнения и снимки, не може да се опише. От една страна, си удовлетворен от себе си, защото си достигнал ниво напред. Щастлив си, че си допуснат до кастингите. От другата – стои страхът, дали ще продължиш, или не. В основата е очакването. Радост провокират и положителните коментари, които получавам. Разбира се, и голямата възможност да се запозная с едни от най-любимите звезди на българската публика – Иван Лечев, Любо Киров, Галена и Дара. Отношението им беше топло. В моите очи те са изключително големи и доказани музиканти. Е, това понякога ме кара да се страхувам – не знам как да се обърна, как да ги заговоря… Когато Галена ме прегърна, не знаех как да реагирам, тя е толкова фина, красива… Те наистина са велики творци. Следващият плюс са приятелствата, всички участници са страхотни, като хора и изпълнители.

– Притеснявате ли се преди изява?

– Преди да стъпя на сцената, съм съвсем спокойна, стъпя ли на нея – идва едно неспокойство и притеснение. Понякога гласът или тялото ми треперят, но гледам да се абстрахирам и да не го показвам.

С братята и сестрите си СНИМКИ: Личен архив

– Щастлива ли сте, че българският фолклор провокира толкова голям интерес?

– Всеки иска да го чуе, но не всеки го разбира. Разбира се, има хора, които не му симпатизират, факт е обаче, че през последната година има по-голямо търсене. Това, което ми прави впечатление и искрено ме радва, е, че младите хора – на 15 или 16 години, искат да учат народни песни и танци.

– Кога се „сблъскахте“ със света на музиката?

– Бях дете, може би 5 – 6 клас. Учех в град Симитли. Учителят ми по музика Александър Георгиев откри, че мога да пея. Подаде ми ръка, след това отидох да уча в Национална хуманитарна гимназия „Св. св. Кирил и Методий“, сега продължавам в Югозападен университет „Неофит Рилски“, със специалност „Изпълнителско изкуство и педагогика на музикалното изкуство“. Според баща ми е било ясно, че ще се насоча към сцената, обичала съм да пея през телевизора.

– Успявате ли да намерите баланс между сцената, образованието и личния живот?

– След „Гласът на България“ животът ми се промени, ежедневието ми е много по-динамично.

Опитвам се да си почивам през уикенда, тогава не пея. На първо място е семейството, трудно е да се съчетава всичко, но за моя радост към момента успявам.

– А също така работите към ансамбъл „Пирин“

– От дете мечтаех да работя там, ходех на концерти, слушах в интернет песни. Нямах търпение да отида и да се присъединя в редиците на тези певици. Чувството на сцена е велико! Те обожават да пеят това, което и аз. Имаме много сходства. Получаваме добри отзиви, хората са щастливи. Работното ми място е мечта, дори не го чувствам като работа, това е хоби – не е трудно, чувствам се страхотно, там не мога да се преуморя. Благодаря на ръководителите си – Мирослав Димитров и Латинка Костова – те са прекрасни хора, обръщат внимание на всичко, те превърнаха състава в семейство.

– Вярно ли е, че сте работили още в тийнейджърските си години?

– Да, в началото помагах на родителите си – събирахме сено по нивите, плодове и пр., за това ни плащаха. Никога не съм се страхувала от работа била съм ученичка и вероятно съм се оплаквала – а защо сега, а защо там… Но съм го правила с удоволствие и съм се радвала, че помагам.  По-късно започнах сама да изявявам желание, започнах да пея по заведения, по сбирки и тържества, така започнах да се занимавам с музика.      

Можехте ли да поемете по друг път?

– Едва ли. Като малка исках да стана лекар, по-късно разбрах, че няма да съм щастлива, че имам друго бъдеще. Музиката е с мен от малка, бабите ми пееха непрекъснато. Дядо ми е бил гайдар. Това вероятно обяснява някои неща.

– Живеете в с. Брежани, как се чувствате далеч от столицата?

– Много хора биха определили живота там като скучен, с липсващо разнообразие… На мен ми харесва, най-вече заради спокойствието, което имам. Бягам от напрежението на големия град, вечер се прибирам, около мен е тихо, не чувам градски транспорт, няма навалици от хора. Картинката сме аз, съпругът ми и нашата дъщеря, всичко това е допълнено от домашния уют. На мнение съм, че детето ми расте в едни по-добри условия.

Със съпруга си Стоян и дъщеря им Анастасия

– Разкажете ни за малката Анастасия, как се спряхте на името?

– Тя е на 4 години. Мисля, че прилича повече на баща си. Визуално е взела и от двама ни. Опитва се да пее, но наблюденията ми са, че спортът я дърпа повече. Обича да тича и скача, дори играе тенис с баща си (смее се). Танцува, рисува… Носи името Анастасия, защото буквално броени дни преди да родя изгледах анимационния филм „Принцеса Анастасия“. Наби ми се в главата, в момента в който ме попитаха за име – то просто прозвуча. Съпругът ми Стоян искаше да се казва Анна-Мария, но по-късно се съгласи с мен.

– Как започна приказката с него?

– Работехме заедно в магазин в Благоевград. Излизахме, бързо показахме симпатии, след това започнахме да живеем заедно и дойде най-голямото щастие – нашата дъщеричка. Предполагам, че това, което ни събра, са нашите различния. Между нас има приключение. Той е страхотен съпруг! Помага ми изключително много, когато се налага готви, чисти пере – живея като принцеса.

– За финал – има ли нещо, което вашите фенове не знаят?

– Едва ли, музиката е голямата ми страст. Обучавам деца, на възраст между 11-15 години, в с. Брежани. Това е моето призвание и моята роля, дълго време не опитвах. Все още е група, мечтая за школа, но трябва да завърша обучението си. Първата ми учителка се казваше Маргарита Кипрова, беше толкова добра, така разказваше уроците, че ги научавах, без да чета и пиша след това. Казах й, че един ден ще бъда като нея. Ще съм щастлива, ако се сбъдне.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html