Преди 10-ина години бях член на избирателната комисия в моето село. От глупост се съгласих да участвам, заемайки длъжността на листоповдигач в кметските избори – аз съм човекът, който мести хартията от процепа на урната (доста престижен пост). Кандидати са настоящият кмет (досега 5 мандата от 5 различни партии), докторът и един учител.
Сутринта отваряме секцията в детската градина с един час закъснение, защото спешно трябваше да пием кафе отвън, на приказки. Взимаме книжата – всеки със задачите си (половин час старателно подготвям листа си, който след малко изгубвам).
Ето го и първия избирател – бай Добри. Влиза с подаръчен комплект, който е получил на входа от жената на кмета – ракия, овчи суджук, два литра нафта, пакет захар. Носи бюлетината, а председателят на комисията я разгръща, за да провери (както е по закон) дали е попълнена правилно. Гласът е допуснат. Минават още двайсетина човека на същия принцип. Застъпниците на доктора и учителя протестират, но са обвинени в изборна манипулация, подават се жалби срещу тях и са изгонени съвсем справедливо. Пристига кметът. Той има право да гласува с три бюлетини – всеки го знае (после идва отново и гласува още четири пъти – с фалшива лична карта, с личната карта на починалата си баба, с картата за БДЖ на внука си и с образеца, закачен пред секцията). Човек вижда несправедливостите, но когато е на държавна работа и останалите са съгласни, просто спира да му пука. Не се оправдавам, а осъзнавам грешката си. Идва докторът. Той е в комбина с кмета и го играе опозиция (естествено, гласува за него). Ето го и учителя със семейството си – единствения честен човек от тримата. Виж ти – нямало го в списъка, а той цял живот си е бил тук, на село. Все пак синът и жена му успяват да дадат своя вот, като краищата на бюлетините им скришом са маркирани с лютеница.
Обед е. Лелята на кмета носи гъсто червено вино, топъл хляб и от овчия суджук. Почва веселба. Секретарката реже мезета връз изборните протоколи, отварят се туршии, хвърчат баници, леят се вино и ракия, играем хоро… Единодушно взимаме решение, че в секцията може да се пуши (едва ли ще навредим на детската градина). Гърми музика от стар касетофон, настава лудница – мъртвопиян гласоподавател се опитва да упражни вота си с половин кюфте, тъпчейки го в урната, полицаят оножда наблюдателка в нужника, председателят на комисията и една членка ма’ат гюбеци в средата на стаята, няколко бабички са изгубили внучетата си в суматохата, а аз бия двама гласуващи цигани, дето по-миналата година излъгаха майка с дървата.
Смрачава се и затваряме секцията – какво, като има хора, пътували по 400 километра, за да гласуват, на тях кой им гледа животните!? Отваряме урната, а оттам, освен бюлетините, изпадат и онова половин кюфте, малко портокалови обелки, седем фаса и няколко шепи слънчогледови шлюпки. Време е да броим (белязаните бюлетини отиват в коша) – 319 за настоящия кмет (кюфтето го признаваме като действителна бюлетина с глас за кмета), 110 за доктора, 15 недействителни, един глас за учителя. Всички ме гледат укорително, разбирайки, че този единствен глас е моят, но не казват нищо, за да не им разкривя муцуните.
И не се изтъквам – аз също съм виновен за тази пародия. Така е на село – всичко зависи от кмета: ще стигне ли канализацията по някой европроект до теб, ще ти откраднат ли овцете, ще имаш ли улично осветление, ще назначат ли твой роднина в общината… Без доктор не можеш и не бива да си в лоши отношения с него. Остава клетият учител – опърпан проводник на духовността, сам воин сред пошлостта…
Никола Крумов 2018г.
