Иво АТАНАСОВ
Те ти казват, че си статукво, а ти им пожелаваш успех в изборите. В дясното пространство това не може да се случи. В лявото обаче любезниченето е на път да удиви и да удави здравия разум. Във Фейсбук не само редови социалисти и симпатизанти, но и популярни имена, дори знакови, не пестят възклицанията си, показвайки колко им се иска бившите им съпартийци, прескочили в други листи, да влязат в парламента.
Струва им се, че е същият бонтон, както при поздравите за рожден ден, хубава прическа или нови обувки. Сякаш не им идва на ум, че повече депутати за едните води до по-малко за другите. И не защото напусналите партията си ще откраднат гласовете на останалите в нея – избирателите не са ничия собственост. А тъй като броят на гражданите с леви, десни или центристки нагласи не се променя драматично. Появата на нови формации активира мъничка част от негласуващите, но пък в много по-голяма степен влошава резултатите на досега предпочитаните партии. Което се доказва и от социологията.
Политическото номадство у нас отдавна е преминало границите на приличието. Всеки има право да си променя убежденията, но не всяка реализация на това право заслужава одобрение. Най-вече когато подбудите не са идейни, а целят наместване на избираема позиция. За днешните нрави това може и да е нормално, но не е разбираемо защо пък точно ощетеният трябва да пожелава успех на ощетяващия го. Това не само подкопава собствения резултат, но и санира морално напускащите. Освобождава ги от дискомфорта, който всеки повече или по-малко изпитва, и засилва самочувствието им, че тъкмо те са прави. А партиите заприличват на съвременните семейства, в които разводите са като „Добър ден!“
Процесите в БСП не са добри, смятат с основание някои, затова онези, които напуснаха, просто се били спасили. Тези тенденции обаче са поне от дузина години, т.е. от времето, когато можеше по-лесно да се коригират. Неколцина си позволявахме да говорим ребром за това, но нямаше кой да чуе. Мълчаха и повечето от отишлите по-късно в други листи. За да се спасят от последиците на собственото си мълчание. А сега ехидничат, че в доскорошното общо блато са останали само жабите.
Последните думи са на партиен лидер от коалицията на Жан Виденов. В челото на чиято кюстендилска и пернишка листа например е един от най-първите седесари, основател на монархическа партия. А уж новосформираният съюз е „за чиста и свята република“. Това нямало значение, готови били да се обединят с всички, които приемат целите и идеите им. Предложих на този лидер, щом ще е такъв тюрлюгювеч, да поканят и Бойко Борисов. „В името на единна, суверенна, свободна и социалистическа България – ще го поканим!“, беше отговорът, който може да се види на стената ми във Фейсбук.
Оставям цитата без коментар. Пък и едва ли отлетелите щъркели ще обърнат внимание на жабата, която не напуска блатото. Макар че нейният глас можеше да бъде полезен, ако беше чут навреме. Включително и от онези, които по-късно избягаха от продукта на собственото си мълчание.
