Стефан Вълдобрев е актьор, музикант, композитор, поет, режисьор и фронтмен на групата „Обичайните заподозрени“. Миналата година за своята 50-годишнина издаде „Книга на песните“, в която разказва забавни истории за своите хитове и роли, за премеждията и радостите в живота си. Тази година отпразнува рождения си ден на 20 май с голям концерт на групата, с който откриха новата лятна сцена „Арена София“ в Борисовата градина.
– На какво казвате „Голяма работа“ с новата си песен?
– На мен исках да си го кажа – стига толкова притеснения, край на вътрешните страхове и заграждания. Това е диалог с мен самия, копнеж по свободата и по връщане на нормалността. Освен това отдавна исках да напиша песен, в която да се говори за танцуване. Нямам такава досега, защото на мен танците не са ми силата. Много обичам да гледам танцуващи хора, за мен е изумително как го постигат. Винаги ми се е искало и аз да го мога, но реших поне да вкарам в стиховете на някоя песен танцуващи хора. Представих си един човек, който се е затворил вкъщи, обаче най-накрая си казва, че така повече не може. Танцуването не е за сам човек, то е за двама. Метафорично казано, ще преминем през изпитанията в днешно време заедно, не можем сами.
– Вървим ли към това да бъдем заедно? Защото, ако погледнем политиката…
– Да не говорим за политика. Хората много са се наострили, всички го забелязваме. И няма как в тази ситуация да е друго. Всички сме на предела си. В момента сме се мобилизирали и чакаме да премине опасността. Не ми се мисли какво ще стане, като премине и като се отпуснат душите ни. Тогава ще е голямото изпитание. Добре е да помислим за това време, което рано или късно ще дойде – да не сме казали остри думи, да не сме направили остри неща.
– Обикновено след тежки периоди идва време за бохемство, веселие, не мислите ли, че и сега ще е така?
– Мислих си за това, докато писах тази песен зимата в Созопол. Върнах се назад във времето и си спомних филми, които всички сме гледали – за Голямата депресия през 30-те години на XX век, за Сухия режим в САЩ… Когато отминат тежките години, светът се отваря и винаги звучат такива песни, на които хората танцуват суинг или пък джайв и едни кларинетни трели се вият. Затова за мен песен с кларинет значи край на депресията. Друг тип веселие. И тогава си казах, че и в моята песен ще включа кларинети, ще го има този лек дъх на суинг от 20-30-те години. Да е като знак, че лошото си отива, и да отпразнуваме връщането на нормалността или поне да го предизвикаме. Като чуха песента, няколко приятели казаха, че все едно е от саундтрак към филм на Уди Алън. Това го приех като голям комплимент, защото в неговия стил винаги има лекота, което много ми харесва.
– Песента е част от новия ви албум, какво да очаква публиката от него?
– Хубави и различни песни. Интересното е, че това е първият албум, в който предложих на останалите от групата да имат собствени композиции. Мисля, че ще бъде много интересно за публиката. Има три на Еко, три на Миро, три на Иван, една на Стунджи, 3-4 мои… Обединяващото се текстовете, които са изцяло мои. Освен това всеки от музикантите е съобразявал композициите си с това, че са за „Обичайните заподозрени“, защото те по друг начин пишат за други изпълнители и банди, в които свирят. Сега вече мислят за общото звучене, стана ми много хубаво от това. Мелодиите им много ме провокираха, никога не съм писал с такава лекота. През януари-февруари седнах първо техните текстове да направя и думите сами си идваха. Като свърших с всички и се успокоих, започна мъката с моите песни, както винаги става.
– Има ли любопитни истории около тях като тези, които разказвате в „Книга за песните“?
– От издателството вече ми предлагат да ги записвам, за да пуснем допълнение, още една книга по Нова година. Така че има любопитни истории. Писах ги зимата в Созопол, където се бях затворил самичък. Разхождах се из любимия град с усещането, че той е само мой, защото през зимата няма никого. Само аз и котките, и къщите, които са главните герои, защото виждаш тях, а през лятото виждаш хората, гъмжилото. Имаше ги и любимите ми пътувания – този път през Странджа. Това ъгълче от България не го познавах, но сега няма село и няма път, през който да не съм минал. За мен това е страхотно събитие.
– Какво си открихте там?
– За първи път бях толкова близко до щъркели например. Защото те дойдоха много рано – на 4 март. Тъкмо бях сложил мартеницата, и вече трябваше да я свалям. Това бяха най-бързо дошлите щъркели – имам си такива събития, които запомням. Наблюдавах ги как пристигат край блатистите места там, а един от тях избяга през пътя при мен и дълго се гледахме – около половин час. Общувахме си. Ей такива моменти. Може отстрани да стоят като нищо особено, обаче за мен са важни.
– Звучи като зареждане този покой сред природата…
– Обикновено е така, когато са спокойни времената. А когато не знаеш какво предстои и колко дълго ще е…
– Но вие тогава си измислихте какво да предстои…
– Естествено. Измислихме си го буквално на мускули. Защото декември при една от разходките си казах, че трябва да сложим нещо пред нас, за да ни държи. Обявихме национално лятно турне, нови песни, нов албум, пуснахме и билети, а нямахме нито една написана нота тогава – минахме всякакви граници. Казвам го честно. Знам, че публиката ще ме разбере, защото това не е подвеждащо към нея. И с огромна благодарност, че още тогава, като знак на подкрепа, започнаха да се купуват билети. Вярвам на групата и знаех, че музикантите няма да ме подведат – ще се мобилизираме и всичко ще стане. Но го сложихме ей така – да ни тегли, да виждаме, че има нещо светло на хоризонта. Беше акт на спасение в Града на спасението – Созопол.
– Вие май никога не го карате по-полека…
– Е, колко по-полека… Цели 8 месеца застой, къде по-полека от това. Та ако можем вече да забързаме малко, ще е по-добре.
– Казвате някъде, че сте готов с партия „По-полека“…
– Това е шега, разбира се. Изведоха го в заглавие, но всъщност го казвам между другото – че само с политика не съм се занимавал, но пък имам име за Политическа партия „По-полека“ (ПППП).
– Ясно, че няма да правите партия, а гласувате ли?
– На изборите бях от първите, в 8 и 10 бях там. Ще гласувам и сега. Мисля, че е важен момент не само за България, а за целия свят. Хората имат сила в ръцете си, не бива да се отказват. Аз 10 години не съм гласувал и след като сега са ми привлекли интереса да го направя, значи ситуацията е сериозна.
– Виждате ли шанс за промяна?
– Светът в момента е в задънена улица, това е очевидно. Ние не сме изолирано островче. Идва младо поколение със съвсем други стандарти и очаквания. Мисля, че в целия свят предстои едно преинсталиране на софтуера. То е неизбежно. Ние го правихме преди 30 години или сме си мислили, че го правим. Бяха възторжени години. Сега сигурно ще има други подобни промени.
– Донесоха ли разочарования тези години?
– За мен не. Това е все едно да се отречеш от младостта си.
– Смятате, че доброто е повече?
– Да, точно така смятам. Разбирам разочарованите, те са прави, знам какво имат предвид – сигурността, спокойствието. Говоря само от моя гледна точка като артист, защото артистът е много свързан със свободата. Сега всички останали неща са по-трудни, но има повече свобода. В ценностната си система всеки има свои 10 приоритета и си ги подрежда по различен начин. При мен на първо място е свободата. За друг е нещо друго и оценява нещата през тази своя призма, това не е лошо. Мисля, че в момента трябва да сме по-толерантни. Не бива да съдим никого. Не бива да се наостряме към различното мнение. Такива са годините, че всичко е наострено. Всичко, което направиш, е грешно. Всичко, което кажеш, е грешно. Има такива периоди. Просто трябва търпеливо да изчакаме да мине.
– Разкажете ни някоя любопитна случка по време на свирене.
– Пълно е с такива случки. Винаги се майтапим, като пътуваме с буса, но накрая като ни попитат – всички блокираме. Сещам се обаче за една много мила история. Обикновено пея със затворени очи. Хората си мислят, че много преживявам, а аз го правя, за да не си забравя текстовете. Защото, като отворя очи, ставам кинорежисьор – гледам кадри, лица, а като ги затворя, се прибирам в себе си и се фокусирам. Така на един от концертите забелязах момче и момиче, около 22-23 години, които в началото стояха един до друг, но някак плахо и дистанцирано, а накрая си изглеждаха като истинска двойка. След това ми разказаха тяхната история. Били гаджета известно време и тогава си купили билети за концерта, но 20 дни преди него се разделят. Решават обаче да си използват билетите, какво пък – един последен концерт заедно. И така стоят те един до друг, но не като двойка. Когато обаче към края на концерта запях баладата „Тази песен не е за любов“, на припева във финалната част се хващат за ръце и съвсем спонтанно се прегръщат и целуват. Казаха ми, че тогава решили да останат заедно. Такива неща могат абсолютно да ти осмислят всичко. Хората ми разказват такива истории, аз много се впечатлявам.
– Срещнали сте се с Милош Форман в Прага, какво си спомняте?
– Да, специализирах кинорежисура в Чешката филмова академия (ФАМУ) и той дойде в края за уъркшоп, който обаче беше на чешки. Много от колегите ми от международния профил бяха разочаровани, че няма да могат да го разберат, защото цялото ни обучение беше на английски. Аз обаче се бях записал на уроци по чешки, защото винаги ми се иска да науча нещо ново. Обикновено ни се струва, че чешкият е близък език, защото е славянски, но всъщност е много труден – падежите му са повече, отколкото в руския. Края на втория семестър обаче започнах да разбирам и дори ходех на лекциите на Отакар Варва, на 92 години, който беше гуруто – учил е всички от тяхната прочута школа. Накрая дойде и Милош Форман. Отидох и напрегнах всичките си сетива лингвистични и се учудих с каква лекота разбирах всичко. Спомням си примерите, излъчването, отношението му. Неща, които не можеш да обясниш. Накрая всички бяха толкова респектирани, че никой не посмя да му поиска автограф. Само аз го помолих да се подпише върху режисьорската ми тетрадка и това ми е готин спомен.
– Какво си пожелахте за рождения ден, който тази година отпразнувахте с голям концерт?
– Искам само да виждам хора наоколо и да ни бъде хубаво, да пеем и да се забавляваме. Те да се чувстват прекрасно, с отпуснати души и ние да се грижим за това.
– Какво друго ви предстои извън концертите?
– На 5 юни ще направя една киновечер „Моята страст към киното“ в НДК, в рамките на „Киномания“. Още миналата година ме поканиха и го отлагахме три пъти и сега се надяваме да се случи. Ще има откъси от филми, в които играя, моя музика, мои гости. Поканил съм любими колеги и приятели – Камен Донев, Мая Бежанска, Стефка Янорова, Койна Русева, Алек Алексиев, Яна Титова, музикантите… Представям си го като вечерно шоу. Ще си говорим, ще си припомняме разни щуротии, те ще се включват в някои от песните, но в центъра на всичко ще е киното. На един екран монтираме откъси от мои роли във филми, които съм играл. Оказаха се, че никак не са малко, а някои са и със значими награди. Отделно ще има един блок с откъси от мои любими филми от детството, защото аз станах актьор заради киното. Това ми беше провокацията. Накрая с „Обичайните заподозрени“ акустично ще изпълним няколко песни, но в други аранжименти.
– Иска ли ви се да си направите ваш филм?
– Иска ми се, но вече знам колко усилия коства да се направи голям филм и не бих се хвърлил сега. Не съм готов да отделя такова време и усилия в момента, но имам готовност и идея, живот и здраве.
– По каква тема ви се работи?
– При всички положения ще е нещо лично, свързано с моя път. Темата, която отдавна ме вълнува, но сега се превръща в заплаха и според мен стои под това, което се случва в момента, е дигиталното средновековие, в което ни предстои да влезем. Технологиите, технократското мислене, дигиталното ще бъдат проблем за по-духовните хора. За мен това е проблем и ако правя нещо, то ще е в тази посока.
– Аналогов човек ли сте?
– Майтапим се с бандата, че понякога се свързваме по аналогов начин като едно време. Например викаме под терасата на Еко, който е на партера, когато си е изключил телефона. Аналогов човек звучи като ретро човек. Не съм такъв. Живея в настоящето и гледам винаги напред.
