Ние, в Източна Европа, знаем какво е комунизъм и като го видим, го разпознаваме.
Знаем за Павлик Морозов и когато дете предаде майка си, ни е ясно какво е.
Знаем как заглушаваха Гласът на Америка и БиБиСи и като заглушат Туитер, пак ни е ясно какво правят.
Знаем как замениха господин и госпожа с другарко и другарю и като ни обяснят, че няма той и тя, а всичко е то – светва ни крушката.
Помним, как забраняваха Солженицин и сега като чуем, че са спрели книга, настръхваме.
Щото помним, не сме луди.
Дали ненавистта ще е класова, расова, полова или друга, ние сме я сърбали тая попара.
Дали Георги Димитров ще иска да смачкаме партийния враг по затвори и лагери, или Хилари Клинтън ще призове за репресии срещу симпатизантите на Тръмп – няма разлика, виждали сме вече до какво води това.
Идеологическата цензура я знаем, дори когато ни я опаковат като политическа коректност.
Ние сме платили цената за свободата на съвестта, словото и изповеданието ни.
Затова когато някъде посягат на тях, ние виждаме, не сме кьорави.
Затова всичко, което се случва в Америка, е важно и за нас.
Щото преди беше важно какво се случваше в Москва и доста си изпатихме.
И вече не щем да се случва.
