На 5 януари 1968 година Александър Дубчек е избран за първи секретар на Чехословашката комунистическа партия. Някога имаше, не просто такава държава – Чехословакия, но и такава партия Чехословашка комунистическа партия. Връщам се към този спомен, защото в него се крие едно много дълбоко политическо поучение.
С избирането на Александър Дубчек за ръководител на чехословашките комунисти е белязано началото на така наречената Пражка пролет. Опитът да бъде построен социализъм с човешко лице. Много е интересно, когато такива стари, обвеяни с романтика и героизъм политически събития биват анализирани и обглеждани от позицията на доста години отминало време.
Днес, не само началото, но и цялото развитие, хоризонтът, идеите, големите емоции, заложени в Пражката пролет, изглеждат много по-различни, бих казал необичайно, дори можем да се изразим така – стряскащо различни като преживяване от усещанията, които са имали за тях съвременниците им – истинската мечта за реформиране на социализма.
Днес времето показва, че какъвто и да е социализъм, в каквато и да е разновидност да се е случвал, в крайна сметка е завършил с катастрофа.
Сега на 5 януари 2021 година отдавна вече няма Чехословакия. Има Чехия и Словакия. Отдавна няма Чехословашка комунистическа партия. Да не говорим, че комунистическа партия и в Чехия, и в Словакия е едва ли не забранена дума заради спомена, донесен на тези народи от злощастния период на комунизма.
Но не само Чехословакия я няма. Няма го вездесъщият, всепобеден Съветски съюз – гарантът и опората на международното световно комунистическо движение. Няма го социалистическият лагер. Няма я дори другата разновидност на социализъм, държавата на самоуправленския социализъм – бившата Социалистическа федеративна република Югославия.
По българските земи, заради простотия, продължава да витае образът на Тито, но витае по начин, който е толкова просташки и неадекватен спрямо реалностите, че по-добре да не го споменаваме, освен както се казва „за протокола”. Но ако бъдем сериозни и обобщим от спомените, дори за опитите за човешки лица на този античовешки тоталитарен строй останаха само митовете, останаха фантомните спомени и фантомната болка.
И ако такава, гледана от днес, се оказва, че е съдбата на реалния социализъм, обречена на разрушение, смърт и забрава, то можем ли лесно да предвидим каква ще бъде съдбата изобщо на новите социалистически утопии? Не е ли най-лесно отсега да си кажем, че ще бъде същата?
Коментарът е от „Свободна зона в 9 без 5” на тв Европа, заглавието е на редакцията
