петък, 29 март 2024 г.

5 съвета на един 31-годишен, останал с няколко седмици живот

Въздействащият текст за края на един живот е публикуван в британския „Гардиън“ от Елиът Далън. Далън е родом от Кардиф, но живее в Лондон. През 2018 г., когато е на 29 г., е диагностициран с адренокортикален карцином. Може да прочетете повече и да подкрепите благотворителната фондация в негово име тук: www.elliotdallentrust.org

Елиът Далън. Снимка: Личен архив

В началото си мислех, че няма да видя края на карантината, която провали плановете ми за сетните месеци от моя живот. Благодарение на лекарите сега това може и да се случи. През първите няколко седмици от нея се справях добре, тъй като си държах ума зает с работа. Като цяло е трудно да намериш по-хубаво нещо от свободата да се будиш, когато пожелаеш, да имаш свои планове за следване и да разполагаш с времето си.

През последните 2 месеца енергията ми рязко спадна. Вече изглежда много по-различно, свалих доста килограми. Всяка своя сутрин започвам с 20-минутна кашлица, докато дробовете ми се наместят. Нищо, което малко стероиди, морфин, студена напитка и празна кофа да не могат да оправят.

На моменти ми беше наистина трудно. Самотата на Ковида ме правеше нещастен, а ми трябваше компания. Сестра ми ме спаси в точния момент. В края на юни тя се нанесе обратно в апартамента ни. Това промени всичко. Не знам къде щях да съм, ако не беше тя. След месеци на изолация присъствието на член на семейството промени наистина всичко.

Но аз вече не бях същият. Вече почти не ми достигаше дъх, не можех да се упражнявам и бях летаргичен. Дните ми включват местене от леглото в спалнята до дивана в хола. Чувствам се сякаш съм болен от грип и деменция. Животът означава да го изпиташ, не да броиш годините.

Осъзнах, че най-сетне трябва да приема неизбежното: няма лек за мен. Смятах, че подобна мисловна настройка ще ме освободи душевно. Грешах. Без да има за какво да се боря вече, аз просто чаках. Битката стана емоционална и умствена. Това ме накара да се замисля.

Първите 30 г. от живота ми бяха доста нормални. Добре де, бяха страхотни всъщност. Всичко вървеше супер по отношение на работа, здраве, връзки и приятели. Имах планове за бъдещето: да науча испански, да обиколя Централна Америка, да доброволствам.

Представях си, че ще се задомя през 30-те или 40-те години на своя живот. С деца, жена, ипотека и целия останал пакет. Или може би няма. Може би децата на приятели щяха да ме наричат чичо Елиът, докато родителите им притеснено гледат своя 45-годишен другар, който ще отпътува към Монголия. Както и да бе станало, да остарея с моите приятели и да изживея живота си в целия му потенциал бе моята амбиция.

Разбира се, сега това няма как да стане. Жалко, че няма да разбера края на историята си. Всеки умира, винаги ще има непосетени места и неизживени усещания. Тъжно ми е, че няма да се оженя и стана баща, да имам кариера и животът ми да се развива. Но все пак смятам, че добре си поживях.

Вече е време да кажа нещо и на приятелите си. Да си толкова болен прави всички взаимоотношения изключително трудни. Непрекъснато спадащата ми енергия значи, че няма да мога да отделя на всеки от вас необходимото време да се сбогуваме, което заслужавате. Получавам толкова много съобщения от всички ви, че често нямам сили да им отговоря. Когато се виждаме с някои от вас, помнете, че само присъствието ви страшно ми помага. Искам смях, забава и щастие. Мисля, че е напълно възможно да имаш такава смърт. Знам, че ще има тъга, но все пак ми се ще хората да се чувстват отпуснати и обичани.

Зная, че моментът наближава. Не съм питал кога точно, защото не мисля, че ще ми е от полза. Във всеки случай ще е до седмици. Медицината превърна края ми в нежен процес. Това наистина отнема доза от страха. Сега се надявам, че наближаващата гибел ми дава право да звуча преждевременно мъдър и драматичен. Имах време да помисля за истински важните за мен неща и желая да ги споделя с вас.

Първо, важността на благодарността. През най-лошите ми моменти – шока от диагнозата, умствените спадове и ужасните последици от химиотерапията – бе трудно да си представя бъдещи моменти на радост, близост и любов. Дори в тези моменти обаче намирах упора в това, което имам: страхотни семейство и приятели.

Второ, един добре изживян живот е достатъчно дълъг. Това може да значи различни неща за различни хора. Може да значи пътуване. Щастлив съм, че имах възможността да попътувам. Мога да заявя, че светът е едно прекрасно място, пълен с моменти на възхита. Попийте възможно най-много от него. Може да значи физическа активност. Човешкото тяло е великолепно изобретение. Оценяваме това едва когато започне да се разпада. Грижете се за него, защото ви е единствено.

Повечето хора си мислят, че ще живеят до дълбоки старини. Аз, от своята гледна точка, гледам на остаряването като на привилегия. Никой не бива да тъжи, че остарява с още 1 година, че му се е появил още 1 бял косъм, още 1 бръчка. Вместо това се радвайте, че сте стигнали дотук.

Трето, важно е да се оставите да бъдете уязвим и да се свързвате с другите. Живеем в общество, което цени способностите и независимостта. 2 неща, които ракът бавно ти отнема. Това бе горчив хап за един млад, здрав 29-годишен мъж. Но това, че си позволих да бъда зависим и да приема помощта на другите ми даде 2 от най-хубавите години в живота ми. Зависимостта ми показа какви невероятни хора са сестра ми и родителите ми. Същото се отнася и за приятелите ми.

Четвърто, направете нещо за някого другиго. Гледайки случващото се около Ковид-19, движението за равни права в САЩ и опитите на мигрантите да прекосят морето – се замислих за тези, които не са такива късметлии като мен. Няма значение дали е заради социо-икономическата ми ситуация, етноса ми или държавата, в която съм роден. Винаги се опитвам да помня това.

Пето, пазете планетата. Това е изключително важно. Скоро няма да ме има, но човечеството ще се изправи пред огромни предизвикателства. Цели екосистеми са пред разпад. Имах късмета да видя някои природни чудеса и да оценя колко са безценни. Надявам се, че бъдните поколения ще могат да им се насладят също. Но трябва да положим огромни усилия като общество.

Ако ме попитате какво желая да оставя след себе си – нека бъдат тези 5 съвета, които дадох. Много хора ми писаха да попитат как да ми помогнат, но на всички отговарям да си помагат взаимно, както и да подкрепят каузи, на които вярват.

Въпреки лошите моменти през последните 2 години трябва да кажа, че периодът от диагнозата ми насам бе не само поносим, но фантастичен. Преживях много неща с приятели и роднини. Трябва да отбележа, че те приеха стоически случващото се. Не знам дали те са великолепни личности, или просто всяко едно човешко същество има капацитета да разпознава истински важните моменти в живота. Но те го направиха.

След удара, който преживях, от диагностицирането с рак се опитах да намеря цел на своя живот. С времето разбрах, че тя идва по естествен начин. Животът е, за да му се наслаждаваме. Нека не го пропиляваме.

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html