Георги Марков или Джери, както е популярен приживе, е писател, театрален и филмов сценарист, публицист и дисидент. В творчеството му се открояват два различни периода – в условията на социалистическа България и в емиграция (от 1969 г. до смъртта му). Първите му произведения са от първата половина на 50-те години на ХХ век. С повестта „Мъже“ (1962 г.) получава признание и става професионален писател. Следват разкази, новели и пиеси, но към 1969 г. отношенията му с властите се влошават, три от пиесите му са спрени и той напуска България, макар първоначално само с намерение за кратък отпуск. В крайна сметка Марков избира да живее в чужбина постоянно, първоначално в Италия, след това до края на живота си – в Лондон. Той продължава да пише и се превръща в един от най-известните и продуктивни български дисиденти. Започва работа в българската редакция на Би Би Си. Най-значителното произведение от емигрантския му период са „Задочни репортажи за България“ – серия от есета, излъчвани по радио Свободна Европа, в които описва живота в социалистическа България, подлага на критика партийната върхушка и моралните измерения на нравствения упадък на българския народ под влиянието на господстващата комунистическа идеология.
И така – до 7 септември 1978 г. Какво се случва на тази дата преди 42 години в Лондон? Следобед на този ден Марков претърпява наглед незначителен сблъсък със „случаен“ минувач на моста „Ватерло“, за който разказва на съпругата си Анабел. Писателят заявява, че е бил блъснат от човек, който се навел, взел чадъра си от земята и изчезнал. Последвалите събития показват, че инцидентът съвсем не е бил случаен, а срещу него е извършено покушение с някакво оръжие, може би замаскирано като чадър, с което в крака му е изстреляна миниатюрна сачма с отрова. Същата нощ здравословното състояние на Марков се влошава и той не е в състояние да застъпи първа смяна в редакцията рано сутринта на 8 септември. През деня той вдига температура, изпитва пристъпи на гадене и повръщане и вечерта извиканият общопрактикуващ лекар препоръчва хоспитализация. Писателят е приет в болницата „Сейнт Джеймс“ със съмнение за отравяне на кръвта. Той е в съзнание и повтаря разказа си за инцидента пред лекарите, но направената рентгенова снимка не дава основание за съмнение за наличие на чуждо тяло в бедрото му. Полицията е уведомена и в болницата е изпратен следовател. На пациента е поставена диагноза грип или вирусна инфекция, но въпреки провежданото лечение Марков развива нестабилност на кръвообръщението, кръвното му налягане пада много ниско, сърдечната дейност става нерегулярна и той е преместен в интензивно отделение. На 9 и 10 септември състоянието му постоянно се влошава, той изпада в безсъзнание и вечерта на 10 септември настъпват проблеми в сърдечната дейност, тотална бъбречна недостатъчност, отоци и картина на неконтролируем шок. На 11 септември сутринта Георги Марков умира.
Официалното заключение на британския съдебно-медицински експерт, публикувано през януари 1979 г., определя смъртта на Георги Марков като „убийство с използване на отровата рицин“.
Случаят се запомня като „Убийството с чадъра“. Българският чадър.
Разследване на убийството на Марков в България не е възможно преди падането на комунистическия режим през 1989 г. През януари 1990 г. служители на ДС унищожават досие на писателя в няколко тома под псевдоним „Скитник“, но на последвалия съдебен процес срещу генерал Владимир Тодоров и генерал Стоян Савов това така и не е доказано. През януари 1992 г. Савов се самоубива, а Тодоров е осъден на 14 месеца затвор. Същата година генерал Олег Калугин от КГБ, който бяга от Русия, прави разкрития за помощта, оказана на Държавна сигурност по отношение на специални технически средства за убийство – отровен гел; хранителна отрова; раняване с отровна сачма. Калугин пристига в София през 1992 г. и свидетелства, назовавайки имена на хора от руска и българска страна, замесени в случая. През 1993 г. той е разпитан в Лондон за убийството, но не му е повдигнато никакво обвинение.
През есента на 1992 г. българското следствие започва разследване на убийството на Георги Марков, което установява, че Държавна сигурност е извършвала убийства на български емигранти, критици на социалистическото управление, но не постига значим резултат за случая с Марков. Напредък постига обаче журналистът Христо Христов, който през 1999 – 2000 г. проучва архивите на ДС и въз основа на установените факти създава документалния филм „Досиетата „Скитник“ и книгата „Убийте „Скитник“.
Христов посочва като пряко замесен в събитията Франческо Гулино (агент „Пикадили“). Още през 1993 г. документи от досието на агент „Пикадили“ са поискани от Великобритания и Дания, за да бъде арестуван, но България отказва да ги представи. В британския документален филм The Umbrella Assassin („Убиецът с чадъра“, 2006) се разкрива, че Гулино е жив и здрав и все още пътува свободно из Европа. През 2008 г. английските разследващи подновяват работата си в стремежа си да повдигнат обвинение, като искат достъп до българските архиви и изявяват желание да разпитат 40 бивши служители на ДС[, не на последно място и поради извършеното през 2006 г. също в Лондон покушение срещу Александър Литвиненко.
През 2013 г. немският журналист Клаус Дексел създава документален филм за убийството на Георги Марков – „Накаран да замлъкне: Георги Марков и убийството с чадър“, в който намира следите на Гулино и го интервюира. Гулино отрича да има нещо общо. Във филма се загатва, че Скотланд Ярд е знаела Гулино още през 1992 г. и че той се съгласява да сътрудничи на МИ6.
Въпреки декларираната готовност от различни български правителства за установяване на истината за убийството на Георги Марков, българското следствие не постига резултат и е прекратено през 2013 г. поради изтичане на давност. Към днешна дата не са обвинени нито поръчителят, нито прекият му извършител.
„Има много митове около Георги Марков. Последните 15 години са показателен пример за това как от приоритет в държавната политика разкриването на едно от най-бруталните престъпления на българския комунизъм беше сведено до „недоказан“ криминален случай.“ Това пише Христо Христов, в предговора на книгата „Убийте Скитник“
Преди година изследване на НЦИОМ показа, че 51% от младите българи не знаят как е умрял Георги Марков.
„Изобличителните и талантливи репортажи на Георги Марков и до днес си остават почти неизвестни, некоментирани, съзнателно замитани под мокетите на писателския съюз“ , казва писателят Георги Мишев.
Преди дни дългогодишния дипломат и посланик в САЩ Елена Поптодорова заяви по БНТ: „Отровителството като средство за разправа с политически противници е дълга, вековна история на Кремъл. През 1921 година в предградията на Москва Ленин създава „Лаборатория-12“, където се разработват отрови, психотворни субстанции, опиати. Особено по време на Студената война тази лаборатория има много важна роля. Една от жертвите на тази дейност е именно Георги Марков“.
През 2000 г. Георги Марков посмъртно е удостоен с орден „Стара планина“ първа степен „за яркия му принос към българската литература, драматургия и публицистика и за изключителната му гражданска позиция и противопоставяне на комунистическия режим“.
По повод 85 години от рождението му през 2014 г. в градинката на площад „Журналист“ в София е открит паметник на Георги Марков, дело на скулптора Данко Данков, в присъствието на президентите Росен Плевнелиев, Петър Стоянов и Желю Желев, което бе и последната публична изява на първия ни пряко избран от народа президент. На паметната плоча на монумента пише“ Живите затварят очите на мъртвите, мъртвите отварят очите на живите“.
Из увода на „Задочни репортажи за България“
Това желание ме заклева да разкажа каквото знам, така както е било, за да знае светът, че България не е само красива курортна страна, износ на домати и грозде, суверенна република без никакъв суверенитет, народна демокрация без никаква демокрация, безличен обществен живот, скован от тежка полицейщина, безлично покорство, пропито от древната мъдрост „Срещу ръжен не се рита“, безлична литература и осакатено изкуство. България, за която аз искам да разкажа, е страна на нестихващо кипене, страна, където жестове и думи са много-измерими, където всичко е съпровождано от своето отрицание, където сила и слабост, любов и омраза, мъдрост и глупост, смелост и страх вървят заедно — отричайки и утвърждавайки се едно друго.
Ние сме подложени на въздействието на далеч повече фактори и сили, отколкото западният гражданин може да си въобрази. Ако западният гражданин се стреми да спечели колкото може повече, нашият главен инстинкт е да не загубим и това, което ни е останало.
Днес ние, българите, сме богатият пример за съществуване под похлупак, който не можем да повдигнем, и вече не вярваме, че някой друг може. Ние не вярваме нито в хартата на ООН, нито в международната дипломация и политика, нито в хуманните намерения, нито в сантименталните съчувствия. Ние сме примерът на съществуване без право на избор и понякога се учудваме, че и така може, че и така са съществува, въпреки съзнанието, че сме обречените човеци, чиито сенки са зазидани в стените на нашия затвор. Животът под похлупака няма хоризонтално измерение. Всичко е разположено по вертикална стълба с две посоки — нагоре и надолу. По тази стълба се разиграва безспирен карнавал на властта на човека над човека, върви манифестация от катерене, бутане, удряне и блъскане, на стремглаво изкачване и на насилствено слизане. По тази стълба се плетат заговори, водят се сражения, прегрупирват се сили, разпалват се амбиции и първични инстинкти и се гаси всеки пламък на благородство и достойнство. И неспирният лозунг, който милиони високоговорители крещят, е, че всеки се бори за щастието на другите. Всички думи, произнесени под похлупака, непрестанно менят съдържанието си. Лъжа и истина разменят своите стойности с честотата на променливия ток. Ние имаме държавници, които нямат държава, личности, които нямат лица, политици, които нямат политика, магазини, в които не се продава нищо, писатели, които не пишат, избори, в които няма избор, съд, който сам е осъден, кражби, които се наричат привилегии, и привилегии, които се наричат кражби, мачове, за които резултатът се знае, преди да са започнали, и престъпления, които са разкрити, преди да са извършени. Линията на нашето развитие е най-невероятният лабиринт. Ако днес вие сте герой, утре може да сте предател, вдругиден могат да ви обесят, а още по-вдругиден — да ви реабилитират и издигнат паметник
