Пламен Петров
На 1 септември в столицата се откри скулптурната изложба на Андрей Николов „В ателието на художника“. При това не къде да е, а в проблематичната като стопанисване къща музей на автора, известна повече като „Червената къща“.
Изложбата е разположена в две зали, в които са подредени 17 скулптурни творби на един от пионерите в българската скулптурна школа – Андрей Николов. Уводният текст към експозицията въвежда посетителя в разказа за житейския и творчески път на художника през годините. От раждането във Враца през 1878 г. до смъртта в София през 1959 г. В този 81-годишен път Андрей Николов създава мащабно творчество, а образованието, което получава в София и Париж и животът в Италия между 1915 и 1926 г. го изграждат като фигура с активна роля в културния живот в България през 30-те и 40-те години.
Узнал това, посетителят има възможност да се взре във фрагменти от творческите постижения на автора. Скулптурни произведения, които съвсем по стар и утвърден маниер са „строени“ като войници край стените, което не позволява тяхното съзерцаване от всички страни. Макар че повечето от тях са мислени от самия автор за разглеждане от различни посоки. И ако сме склонни да определим това ограничение като пренебрежим недостатък на експозицията, то не такъв е случаят с общата композиция на творбите в пространството.
Всъщност това не е експозиция, а само разположени в две зали творби. Единствената връзка между всички тях е, че те са дело на Андрей Николов. Композирането им в пространството обаче е без всякаква логическа връзка. Те не са подредени хронологично, нито по стилови белези, а още по-малко по идейно и смислово съдържание. Така до мраморния бюстов портрет на цар Борис III кротко е свела глава една италианска селянка. А до фигурата на един щраус се извисява незнайно защо „Македонец“ от 1897 г., при това дело не на Андрей Николов, а на неговия учител Борис Шатц. Непосредствено от другата му страна пък е разположена седящата гола женска фигура. Срещу ѝ – проекти за Паметника на незнайния воин. А до него – текст разказващ историята на композицията, от която в днешна София е останал само лъвът на южната фасада на базиликата „Св. София“. С други думи – изложбата се разгръща като „многозвучие“ от образи без цел и задача. Това са просто творби на Андрей Николов. И една на Борис Шатц, по изключение. Ей така – за разкош.
И още нещо – въпреки че експозицията е подготвяна повече от половин година, в нея няма и намек за изследователска работа. Екипът създал изложбата не е намерил за удачно дори да посочи материалите, в които са изпълнени отделните творби – бронз, гипс, мрамор. Не са указани и размерите. Все данни, които всяка сериозна музейна институция винаги посочва в етикетите към отделните творби. А по стар социалистически маниер никъде, дори и в прессъобщението, разпространено от институцията, не са указани имената на хората сътворили този безидеен визуален „разказ“. А ако идеята е била именно в това – „режисирана случайност“ при разполагане на творбите в пространството, като в истинско ателие, то тя също не е постигната.
Да, изложба има. Показани са оригинални творби на Андрей Николов в неговата „Червена крепост“. Скромно е, и поне привидно – от сърце. И всичко това е похвално.
Тъжно е обаче, че екипът, работил по експозицията, си е позволил да подреди една изложба, макар и временна, в която ярко демонстрира, че насила, насила е било всичко и няма смисъл.
