Иван Тодоров
Особен чар имат старите фотографии. Всяка от тях носи частица от селищната памет, а миналото, както казваше мъдрецът Йордан Радичков, винаги е красиво.
Снимките пред вас са отпреди 55 години и показват най-романтичния едновремешен трамвай на София – някогашната „осмица”. Много по-известна като „малкото трамвайче”… С маршрут Павлово – Бояна. Долната спирка бе там, където до неотдавна под белостволо клонесто многолетно дърво бяха поставени няколко будки за одеколон, къна за коса и мустаци, бръснарски ножчета, закуски, боза, водка и вестници… Още по-назад във времето в сградата на втори план имаше ателие за обущарски поправки, до него – бръснарница и дюкян за продан на платове. Вижда се също така „задницата” на „Трабант”-че, както и Т-образната колонка за повикване на таксита. Съществуваха такива устройства едно време. Като островче е мястото за чакане – издигнато над околния терен, с топчестия знак най-отпред, на който пише – „Градски транспорт”, а в средата … Павлово.
Та, да се повтори и да се знае: в Павлово сме
Зад мотрисата може да бъде зърнат землен насип, укрепен с вертикално набити от здравеняци траверси, който бележеше крайната точка на маршрута. Пред Нова година през шейсетте и началото на седемдесетте – тъкмо когато е направена снимката – там слагаха и украсяваха от общината грамадна елха… А релси свързваха №8 с железния път и на „петицата”, отиващ от центъра до Княжево. Днес описаното грамадно дърво още е живо, но под него няма нищо. Част е от градинката на ъгъла на бул. „Александър Пушкин” и ул. „Вихрен”. Тази линия е построена през 1926-та върху дървени траверси, а при тържественото й откриване на 28 ноември няколко свещеници отслужили молебен. Събрали се стотици и жители и деца от околността, от кварталното училище.
И линията – от появата й до ликвидацията й, винаги е била единична
Факт, който също я прави уникална. Първоначално – чрез създадената въздушна линия до Черната скала, добивали оттам и камъни, и чакъл и също ги превозвали с трамвайчето, но това продължило кратко. Дължината на трасето е 1 800 метра с общо пет спирки. Няма да ги изреждам, само ще спомена, че две се намираха на пресечките на булевард „Александър Пушкин” с ул. „Преки път” и ул. „Маринковица”. А една друга – там сега е колелото на „Пушкин”, бе наричана „Спирка по желание”. Пътниците се обаждаха овреме на кондуктора или направо на ватмана и трамваят спираше там, за да слязат. Само и само да им е по-удобно. Това ставаше най-вече по пътя от Витоша надолу… Пристанът в Бояна пък бе в подножието на построеното през шейсетте години тамошно училище. Защото Пета гимназия вече се задъхваше. Доста преди това, преди появата на № 8, боянчани се качвали в града на „петицата” и, на път за домовете си, слизали на една несъществуваща днес спирка – „Разгеле”. Тя се падала точно на средата на разстоянието между Павлово и Горнобански път – на завоя на железния друм. Оттам свървали към „Гого Маджаров” – бъдещия булевард „Александър Пушкин”, и – по него – пешком – до селцето си. Така било четвърт век – от 1901-ва до 1926-та…
Трамвайчето е спирало само веднъж , докато е живо
По време на Втората световна война. И то не заради военни действия, а заради непочтенноста на един народен представител и неколцина княжевци, които решили тъкмо по тоя начин да попречат на многото туристи и скиори да достигат по най-приятния и удобен начин до Витоша. Нанесли „удар по кръста” на обичаните боянски заведения… Тъкмо тогава известният придворен майстор-крояч Захари Баков, кореняк от квартала, в един зимен ден имал уговорка да направи последна проба на поръчана дреха от цар Борис III. Падналият дълбок сняг и спреният трамвай станали причина и Захари, както и стотици други боянчани, да закъснеят за срещите си и за навременното си явяване на работа. Усмихнат, царят дипломатично направил забележка…В отговор – за оправдание и от добро възптание, Захари подробно описал случая.
След три дни миниатюрният трамвай отново започва совалката си по маршрута
Линията се обслужвала от няколко малки немски мотриси марка „МАН” (първите са внесени у нас през 1931 година, а преди това – от „Сименс”). Те имали малък, ала уютен салон, отделен с врати от двете платформи. Озоват ли се една срещу друга, колите се изчакват на разменната станция, наричана още „гараж” – малко уширение, където – само там! – линията е двойна. Стигнат ли Павлово или Бояна, ватманите просто изваждат контролера за управление, отиват на другия край на вагончето, поставят уреда на второто табло, а задницата на мотрисата става нейно чело. С дръпване на едно въжнце обръщат контактната лира и са готови за обратния път. През някогашните зими с дебел сняг, на предниците на първите коли, поемащи сутрин от Павлово, слагат големи метални триъгълни четки-метли, които чистят релсите от преспите. Пак в Павлово, особено лете, по късното, ватманите, пък и кондукторите отскачаха до местната кръчма в очакване на пътници. Когато станеше време за тръгване, с еклив звън на камбанките и с гръмогласни словесни призиви кондукторите правеха последно повикване. Изчакваха се и идващите от „петицата” и „осмицата” тръгваше. С широко отворени прозорци в топлите благи дни и месеци, покрай бухлати градини и дворчета, успоредно на спускащия се от Витоша буен поток, сред уханието на цветя и овошки пролет, между високите да пояс преспи зимата, сред мекто очарование, прозрачната тишина и пастелния огън на есента.
„Малкото трамвайче” – най-романтичното в цяла София
И за него говорихме с Елисавета Багряна при една наша среща три години преди тя да си отиде от тоя свят. „В Павлово сме спирали да обядваме, да вечеряме. Там имаше градина с маси и столове. Прекарвали сме по цял ден. Често пътувах с „малкото трамвайче” – разказваше поетесата. – Жалко, че го няма вече този номер осем. Чакала съм по половин час почти, за да дойде…С него – в Бояна. А там ставаше голям панаир – палатки, музика, хора се играеха, от околните села идваха, идваха и чужденци с големи раници…”
В средата на седемдесетте започна превръщането на булевард „Александър Пушкин” в официален подход към боянската правителствена резиденция. Това реши съдбата на трамвая. Нищо, че и един от
външните министри на де Гол – Кув дьо Мюрвил, се бе возил на него
При едно от посещенията си у нас – по изрично и настоятелно негово желание. От къде е разбрал за това бижу, тъй и не се знае, но нямало как да му откажат.
В един навъсен ден в края на зимата на 1973-та до спирката в Павлово, на описаното в началото дърво – се появи забоден с кабърчета в плътта му къс хартия с тоя текст: „Прекратява се движението на трамвай № 8”. С бързината и безшумността на гузната съвест мотрисите отведнъж бяха прибрани в красноселското депо, а релсите – отнесени и нарязани. Тъй – подир малко по-малко от половин век живот – се възнесе в небитието една градска легенда. Днес от нея няма и помен. Освен тия редове…А Павлово и София – изведнъж, но завинаги – станаха по-делнични и сиви.
