Цената на храната

Христо СТОЯНОВ

Той не е по кръстовищата – само като си помисля, че доскоро кръстовищата бяха място за проститутки. Нещата не са се променили много – просто изместиха момичетата, които доставят удоволствие с момчета и момичета, които осигуряват политически уют и удоволствие. Това обаче не е важно. Защото той работи. Сервитьор. На морето. В жегите. Взема ни сметката – ние вече сме приключили. Той дори се опитва да се усмихне. Но му се подкосяват краката. Подпира се на масата. Не пада. Питам го с поглед: „Лошо ли ти е“… И пак се усмихва. Не пада. Но се усмихва. Получил удар преди няколко месеца. Срам го е даже да си признае. И мама се срамуваше от болестите. Дори когато си отиваше от този свят, сякаш се срамуваше да умре. Лекарите идваха на визитация, а тя им даваше диагнози и ме караше да им варя чайове от нейните билки. Лекуваше си лекуващите лекари. Но той не е мама. Въпреки че се срамува от болестта си. Маха с ръка. Щяло да мине. Казвам му защо работи – ударът не е шега работа. А какво да правя, казва. Имал четири деца, внуче… Какво да прави. Ами да отиде на протестите да похленчи малко. И да замеря с яйца герба, Народното събрание… Само че той знае цената на храната и не би се изгаврил с нея… Изправи се и тръгна към другата маса… Победоносно…