петък, 29 март 2024 г.

Димитър БОЧЕВ: По-ужасно и от най-ужасната еднолична диктатура е диктатът на тълпата!

Димитър Бочев, снимка: kultura

“Цивилизованият гражданин отвръща на думите с думи – само нецивилизованият отвръща на думите с юмруци“.
Георг Лихтенберг пише, че цивилизацията ни е започнала с онзи наш далечен предшественик, който, вместо да удари през лицето, пръв е казал: „Извинете, може ли!”, а бащата на психоанализата го допълни с думите, че онзи първочовек, който, вместо да хвърли камък, е изругал, е направил първата крачка към очовечаването ни.

Поведението на тълпата пред БНТ илюстрира обаче, че обратният път, пътят към нецивилизоваността, към пещерното варварство е открит и за модерния ни сънародник – стига да го пожелае.

Протест пред БНТ за оставката на генералния директор Емил Кошлуков. Снимка: BNT

Нецивилизована е според мен и ставащата все по-популярна окупация на улици и площади. Преди всичко, защото улицата е за всички и на всички ни – тя не принадлежи само на онези, които са имали наглостта и физическата сила да я окупират. Древният принцип, според който моята свобода свършва там, където започва свободата на другия, е железен – той не е изгубил валидност и в модерните ни времена.

Никой няма моралното (пък и юридическото) право да ограничава с действията си правата на своите съчовеци. А чрез спонтанните си улични окупации (всъщност тяхната спонтанност е съмнителна) окупантите ограничават нашето фундаментално право на свободно придвижване – така и ние, непричастните софиянци, ставаме донякъде окупирани. В моите очи единственото добро качество на тези самодейни акции е, че чрез тях окупантите настройват гражданството срещу себе си.

Легендата, че протестиращите са млади, красиви и чисти, умни, образовани и възвишени, е клише, което няма нищо общо с действителното състояние.

 

Извън протеста ще срещнете много повече млади и благородни хора, отколкото в протеста – дори само защото неучастващите в протеста са несравнимо повече от участниците в него, твърди авторът. Снимка: интернет

Извън протеста ще срещнете много повече млади и благородни хора, отколкото в протеста – дори само защото неучастващите в протеста са несравнимо повече от участниците в него.

Под знамената са свикани всички възрасти – от невръстни деца, чието присъствие буди нова морална тревожност, до старци. Между тях има не само жалващи се, че системата ги убива, майки на Митко Палаузов, а и немалко високо образовани специалисти със завидна кариера. Има обаче и недоучили студенти, и провалили се професионално хора, и асоциални елементи, и безработни. На фона на тези дадености зачестилите призиви да оставим всичко в ръцете на младите и енергични демонстранти, защото ние, старите, видите ли, не успяхме да постигнем нищо, са несъстоятелни.

Аз считам, че нашето стареещо поколение в много сбърка, но и постигна много.

Един мой стар боен другар, изключеният от СУ и вкаран в затвора за разпространяване на антикомунистически позиви мой състудент Сашо Димитров, ми звънна една нощ в разгара на протестите и ми каза дословно: „Митко, през края на 80-те и началото на 90-те ние демонстрирахме за човешки права и граждански свободи, за демокрация, докато днешните демонстранти искат диктатура на пролетариата”. Е, щом я искат, може и да я постигнат. За съжаление обаче не само за себе си, а и за нас, които не я искаме“.

И днешните събития свидетелстват, че комунизмът все още има почва у нас. Макар че има нещо по-ужасно и от най-ужасната еднолична диктатура – и това е диктатът на тълпата. Струва ми се, че тъкмо пред тази опасност е изправена днес страната ни.

 

От ФБ профила на Димитър Бочев. Той е роден е на 13 август 1944 г. в Силистра. Следва философия в Софийския университет. Принуден е през 1972 г. по политически причини да напусне България и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на радио „Дойче Веле“, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на радио „Свободна Европа“. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г.
През 90-те години на ХХ век работи като кореспондент на радио „Свободна Европа“ в София. Води есеистични рубрики във вестниците „Демокрация“, „Труд“ и „Стандарт“. Писал е и за руското издание на списанието на Солженицин „Континент“ и е съавтор на редица изготвени за британската, френската и холандската национална телевизия документални филми с културно-политическа тематика.
Автор е на романите „Междинно кацане“, „Генезис ІІ“ и „Синеокият слепец“, както и сборника есета „Хомо емигрантикус“. През 1997 г. романът му „Синеокият слепец“ печели Специалната награда на фондация „Развитие“ за нов български роман. В литературната периодика публикува сборника есета „Боготърсачът между беса и слепотата“, романите „Белият слон“ и „Опит за екстаз“ и сборника „Несъгласни думи“. Част от текстовете на сборника са посветени на съдържателните му отношения с Георги Марков, Асен Игнатов, Тончо Жечев, Атанас Славов, Христо Огнянов, Желю Желев.

 

Последни новини

google-site-verification: google8d719d63843e6dc9.html