Кристина ПАТРАШКОВА
За пореден път домът ми стана обект на нагъл обир. Дързък, брутален, безцеремонен. Загубите са големи, но дори това не е най-важното. Замислям се за демоните в човешката душа, за греха и опрощението. Почти се връщам към „Братя Карамазови“ – за стремежа към извисеното и вечното дърпане към ниското.
Въобще в главата ми се въртят нерадостни мисли за човешката същност. Наистина ли всички борещи се за справедливост са с чисти помисли или издигат лозунги, зад които прикриват мизерната си менталност? Основателни ли са претенциите ни за честност, след като злото надделява в душите ни? Имаме ли основание за висши идеали, в които не вярваме?
Ще кажете, че става дума за бандити и маргинали? А не е ли далавераджийското мислено широко разпространено? Просто си задавам въпроси какви са претенциите ни и какви сме самите ние. Дали не крещим за справедливост на площада, но сме готови да влезем в чужд дом, защото сме тарикати, които могат да приберат нещо, за което не сме положили и минимално усилие. Дали не се нервираме, че ни е отнет шансът да прецакаме другия.
Май е редно да се взрем в самите себе си. Да си признаем мизерните помисли и действия и след това да изискваме от другите. Не само от хората от властта, но и от хората до нас.
Накратко – престъпление и наказание. Тези неща никой не ги разбира по-добре от Достоевски.
Текстът е написан във фесбук профила на авторката
