Александър Балабанов е виден български литературовед, преводач и критик, дългогодишен преподавател в Софийския университет „Свети Климент Охридски“ и член на Македонския научен институт. Изпълнител на важни мисии, възлагани му от Вътрешната македонска революционна организация с цел привличане на вниманието на европейските общности към българите в македонските земи. Публикуваме (от сайта cao.bg) неговите размисли за клюките, написани през 1927 г., включени в „Студии, статии, рецензии, спомени”, издадени от „Български писател“, София, 1973 г. поради поразителната прилика със сегашната ни действителност, уви.
Между враговете, с които трябва да се бори всеки герой, всеки творец и вестител на нещо ново, на нещо живо и свободно в живота, далеч не най-слабият и най-безопасният е лошата мълва, тъй наречената клюка.
Не щом почнеш, а преди още да си почнал нещо да вършиш, почти заедно със замислюването на нещо, тя се раздвижва, разнася на всички страни твоите замисли – забъркани, преиначени, изопачени. И те стават вече най-опасни за тебе самия.
И ето защо, макар и да се мина вече половин век от политическото освобождение на България, гнетът на душевното ни робство е силен, и от ден на ден става все по-страшен.
Никой не смее да казва това, което мисли. Нито пък наистина мисли това, което казва за работите в българския свят. Защото, ако се опита да стори това, ако е политик, ще бъде подгонен от гнъсната тълпа на хитрите народни трибуни, ще бъде наклеветен като предател. Ако е учен, ще бъде осмиван и понижаван от организираните посредственици и представян като несериозен.
Ако се опита като общественик или като мислител да изтъкне някои недоразумения в нравствените ни схващания, ще бъде изхокан от глутницата на лицемерите. Ако е литератор и казва нещо ново, уплашените предъвквачи и преписвачи на чужди книги и на евтино купени умове ще го залаят, както залайват триста песа наведнъж, щом влезе нов човек в някое село.
И най-голям съюзник в тая работа и в тия подвизи е клюката. Не напразно тя е представена с такава сила от Вергилий в четвъртата песен на Енеидата: „Току забърза, затича мълвата по всички градове. Тъй бърза и пъргава е клюката, никое друго зло, никоя беда не стига по-рано от нея. Тя живее и расте от подвижност, колкото повече върви, толкова по-силна става.
Отначало плаха и малка, скоро се издига до небеси – краката й по земята, главата й в облаците. Бързи крака, още по-бързи крила. Голяма, огромна, ужасна. Колкото пера по тялото й, толкова зорки очи под перата, толкова уста и толкова езици съскат и шъпнат, и толкова уши дебнат и слушат. Нощем тя прелита през мраковeте между небето и земята и съска, и съска – и никога не склопва очи за сън благодатен.
А денем, току я видиш ту върху гребените на къщите, ту върху високо стърчащи кули, ужас за градовете, истината забъркала с лъжата…”
Във всички страни дее клюкарството. Но то не е толкова опасно там, гдето все има някакъв контрол, дето има публика, способна и сама да съди и да не се поддава на лошата мълва, без да е проверила сама поне нещичко от това, за което се говори. Но у нас най-много се вярва на клюката и мнозина са станали нейни жертви. И хитреците, които искат да изкористят известно положение, най-често си служат с нея. И от нея плетат смъртни интриги.
Особено като я пуснат да се зарови в гънките на частния, на интимния, на семейния живот на тоя, против когото възнамеряват да я пуснат в действие. Тогава тя помита всичко, задушава доброто, хвърля пръст и прах в очите на страдалеца и образува кал, раздробява и задребнява най-чистите пориви на духа, загниват от нейното дихание всички нежности и сърдечни радости…
Професорът е пословичен със своята разсеяност
Виден учен, писател, общественик и човек на живота, професорът е градска легенда, останала в спомените на поколенията. Според своите съвременници Балабанов е не просто разсеян – тази негова характерна черта достига висини, очевидно достойни за увековечаване в десетки анекдоти. Ето няколко такива истории, вдъхновени от истински случки между двете световни войни.
По онова време в София господата се разхождат с обувки, които са пъхнати в галоши, за да не си цапат обувките. Разсеяният професор има навика да събува галошите при всяко качване на трамвай. Не по-малко куриозен е случаят със сутрешното му излизане от семейния дом. Той винаги целува съпругата си и дава пет лева на слугинята, докато един ден…. целува слугинята и дава пет лева на жена си.
Известен е случаят, в който професорът е на гости и завалява проливен дъжд. Домакините канят професора да остане да спи у тях и той се съгласява.
С думите „един момент“ Балабанов изчезва нанякъде и се връща след час вир-вода.
– Къде изчезна? – питат го домакините.
– Ами нямах пижама, та отскочих до вкъщи да си взема! – отговаря професорът.
Известно е, че ходи с три чифта очила, а на въпроса за какво му трябват, той отговаря простичко:
– Първите употребявам за четене, вторите за резерв, а с третите търся другите два чифта – съвсем рационално обяснява той своята разсеяност.
Често пъти се случва да върви по улицата, да види дама пред себе си и да я сметне за своята съпруга. Тогава професор Балабанов я настига, хваща я подръка и започва да ѝ говори, а изумената жена да се отскубва от него и да продължава пътя си с бърза крачка.
Братът на професора разказва, че докато за кратко живеят заедно, Александър се залавя да пържи яйца, но като счупи яйцата, жълтъците и белтъците се озовават в кофата, а черупките – в тигана.
Когато децата му са малки и палави, през лятото той ги води във Варна, а варненци често го виждат из Морската градина – децата са вързани през кръста с въженце, за да не ги загуби баща им.
Често в заведенията други хора взимат шапката му, стига се дотам, че приятелят му Елин Пелин прикрепя от вътрешната страна на шапката му следното съобщение: „Тая шапка е на професор Александър Балабанов, който я намери или размени, да я занесе в дома му, улица „Цибра“ 7, София“.
Един ден канят професора и съпругата му на вечеря, а когато отива, домакините го питат защо идва без госпожа Балабанова.
– Знаех си, че нещо съм забравил! – отговаря Балабанов – През целия път дотук се чудех какво е то!
Често се случва професорът да забрави закъде или за какво е тръгнал. Почти анекдотична е случката, когато се озовава в Плевен, но забравя защо е отишъл там. Отива до пощата и пуска телеграма до жена си:
„В Плевен съм. Съобщи ми веднага защо дойдох тук.“
Историите и анекдотите за професор Балабанов са безкрайно много, но едно е сигурно – колкото е бил разсеян като човек, многократно повече е бил личност с огромна заслуга в областта на литературата и обществения живот на България.
