На 14-ия ден от протестите пишещите в социалните мрежи бяха в пъти повече от хората по улиците.
Едва 200-300 души присъстваха на символичното хвърляне на каскети пред Съдебната палата – събитие, организирано от младежите на „Да, България“. Появата на Христо Иванов, който за пореден път обясни, че иска оставките на Борисов и Гешев, не породи кой знае какъв ентусиазъм у публиката.
Първо, защото няма нищо ново.
Второ, защото очевидно силата на Иванов не е да говори пред публика. Пред камера – да.
Същата публика, която гледа хепънинга пред Съдебната палата, се сля с хората на „Отровното трио“, които замеряха с тоалетна хартия Министерския съвет. Рулата са чудесни за снимане, но ефектът от акцията е нулев.
Малко по-късно рехавите редици блокираха възлови кръстовища в София, пак по идея на „Отровното трио“. Към тях се прилепиха и хората на Мая Манолова.
Пред паметника на Съветската армия неизвестен протестър държа реч пред 20-ина души. Камерна солова акция.
Ето това е големият проблем на тези протести – многото вождове. И липсата на концепция извън виковете „Ос-тав-ка“. Не е сериозно да разчиташ на социалните мрежи и да обявяваш там какво ти е хрумнало току-що. И да се надяваш, че хората ще те последват на секундата. Днес – може би. Утре ще седнат да пият бира. Или ще отидат на море. 
А и най-недоволните не искат да се асоциират с никого. Нито с „триото“, нито с Мая Манолова, нито с никого. Ако вчера, спонтанно организирани, са се лашкали насам-натам из улиците, днес няма да го направят.
Дори и след символичните рокади в кабинета.
Адриана НИКОЛАЕВА
