В 11,45 чaca нa 23 юли 1942 г. Coфийcкият вoeнeн cъд ocъждa нa cмърт шecтимa души зa пoдривнa дeйнocт. Eдин oт тях e Никoлa Вaпцaрoв, нa 32 гoдини. Приcъдaтa e изпълнeнa същата вечер нa Гaрнизoннoтo cтрeлбищe в Coфия. В последните си часове Вапцаров пишe нa cтeнaтa нa килиятa cи „Прощално“.Понякога ще идвам във съня ти
като нечакан и неискан гостенин.
Не ме оставяй ти отвън на пътя –
вратите не залоствай.
Ще влезна тихо. Кротко ще приседна,
ще вперя поглед в мрака да те видя.
Когато се наситя да те гледам –
ще те целуна и ще си отида.
Поетът за поета, Дамян Дамянов за Никола Вапцаров
“Цялото лице на българския фашизъм бе покрито с петната на позора! Хиляди, милиони бяха те и макар че това пъпчиво и зверско лице си отиде завинаги, петната останаха. Превърнаха се в рани по душата на моя народ! Една от най-дълбоките рани, едно от най-грозните петна беше убийството на Поета.
Те не знаеха кого убиват! Не, много добре знаеха и затова убиваха! За тях, а не за самия живот Поетът писа:
Но ти изчерпваш своите сили,
слабееш ти,
отпадаш ти!
Затуй така жестоко жилиш
в предсмъртен ужас
може би.
И ако при зверщината изобщо може да се говори за заслуги, то в случая заслугата е една: тя прави жертвите си безсмъртни!
Да казвам ли колко велик е този човек, какъв необятен космос е и какво хладнокръвие му е трябвало, за да пише стихове няколко часа преди смъртта си? Излишно!
Ще повторя само един факт, навярно също много известен, но така знаменателен, че никога не губи символиката си. Разказа ми го майката на поета, баба Елена Вапцарова:
— Мамо — казал й синът на предсмъртното свиждане — утре, когато ме убият, не носи жито по гробищата! Донеси хляб на другарите ми в затвора. А житото посей в земята, на лято ще изкласи!…
23 юли 1964. На този ден, в този същия час, в който преди двадесет и една година бяха убили Него, аз… се жених! Да, нарочно избрах този ден и този час за сватбата си! Имаше някаква трагично-велика символика в това! Може би жестока, може би радостна, но при всички случаи велика — в деня, в който само преди двадесет и една година са умирали нашите най-големи поети, ние, за които те умираха, се женихме!… Ако сега, пишейки това, се усмихвам, то е само за да не видите сълзите ми, за да не се разплача! Лудо, бясно, неистово.
— Къде си? Ела на моята сватба, стани ми кървав кум! Радвай се, пий и пей заедно със сватбарите и яж този хляб на софрата — той е твоята плът! Сега е лято! Житото, което пося майка ти, поникна! Изкласи!”
