Драма, която обхваща половин век от живота на България, е във фокуса на „Боби Блажения“ – новия филм на Станимир Трифонов. Известният режисьор, чиято първа диплома е от Историческия факултет на Великотърновския университет, за пореден път е крайно изкушен от възможността да анализира националните хроники и да формулира послания в контекста на съвременността. Точно така ще му се получи и в лентата, чийто главен герой търси лекарство против страховитата болест, от която умира майка му. Най-вероятно Трифонов хич и не желае да се представя, че е пророкувал актуалната пандемия – просто това е сюжетът по романа на стария му приятел и колега Емил Андреев „Боби Блажения и Другия американец“. В книгата – и респективно във филма – се появява бъдещият президент на САЩ Джон Кенеди. През лятото на 1939 той е щастлив студент, който пътува по тихия бял Дунав, но зад безметежния му воаяж със сигурност се крие политическа мисия. Кенеди отсяда в хотел „Солун“ в Лом, за да чака парахода от Русе, а вечерта остава омаян от красива българка. След години той ще признае пред нашия представител в ООН, че дълго си е спомнял за момичето от крайречния град. А то е прототипът на главната героиня в „Боби Блажения“ , в чиято роля е ефектната брюнетка от „Скъпи наследници“ Лорина Камбурова. В екранната драма тя е несбъднатият блян на Боби Блажения. В неговата кожа пък влиза Александър Тонев, който нашумя с участията си в „Синът“ в Народния театър, в „Най-бързият часовник във Вселената“ в „199“, в „Идиот“ на „Сфумато“. Боби е романтик, който има дарбата да предвижда бъдещето. Но след като не може да спаси майка си от туберкулозата, да опази любовта си и да съхрани вярата, се озовава в психиатрична клиника – единственият му пристан в бруталния свят. Станимир Трифонов разнищва социалните и емоционални теми с традиционната за него прецизност и изводът му е категоричен – моралът на нацията е силно ерозиран. Има ли изход? Да, казва режисьорът – спазването на десетте Божи заповеди. Ако не е късно, разбира се, уточнява той, мотивиран от меланхолията по Третата българска държава. „Живеем във време, в което има разруха, но то в никакъв случай не е тъжно – което обаче никак не личи заради мрънкането, превърнато в основна черта на народопсихологията“, е мнението на Трифонов. От тежката кавалерия в „Боби Блажения“ той е снимал Любен Чаталов, Михаил Петров, Параскева Джукелова, Стефан Денолюбов. И тъй като в Лом отдавна няма почти нищо елегантно и европейско, Трифонов е разположил камерите на знакови локации в Русе – в дома на Баба Тонка, в Клуба на дейците на културата, в Симеоновата къща, край родното място на Елиас Канети, на остров Люляка, в Историческия музей, в католическата резиденция… Архитектурните забележителности до една влизат в действието, за да се превърнат във фон на личната и националната трагедия. Трифонов е убеден, че романтично-аристократичната атмосфера на Русчук няма как да бъде открита нито в София, нито в който и да било друг град в държавата. Неслучайно духът на Русе присъства в почти всяка негова лента – документална или игрална. Но Станимир Трифонов, за когото „Крадецът на праскови“ на Въло Радев по Емилиян Станев е върхът в родното седмо изкуство, обобщава в типичния си образен стил: „Киното е като консерва, каквото шльопнеш в буркана, край!“.
