Това е изречение, с което се гордея повече от всичко. Причината за този факт не е нищо свързано с прокуратурата като институция в последните години. Просто имах щастието да се родя в семейството на човек, който поставяше Правото преди всички други ценности – ясно осъзнавайки, че без този фундамент всичко друго ще бъде компрометирано и лишено от смисъл. За времето до 2004-та, когато той си отиде от този свят, наблюдавах как всеки ден неуморно прави един и същи избор, най-важният избор в будните часове от деня. Та за този избор ще ви разкажа днес.
Баща ми беше алергичен към празните приказки, сякаш ясно броеше всяка пропиляна секунда, отдалечаваща го от папките с делата и неуморната му страст към литературата и историята. Когато на около петнайсетгодишна възраст го попитах какво е усещането да влезеш в професията прокурор, каза само:
“В първите 10 години не спах, всяка нощ премислях изминалото заседание, всяко доказателство, всяко свидетелско показание. Беше ми нужно да се уверявам отново и отново, че сме направили най-правилните стъпки в процеса на делото. После стана по-лесно да спя – просто знаех, че сме направили нужното, а главата ще ми трябва и на следващия ден.”
Правеше го да звучи лесно, но от първия ред на този филм усещах напрежението във въздуха. В Плевен през 90-те се гърмяха бомби под колите и пред домовете на магистрати. Спомням си как децата на улицата при баба ми в Лом казваха с нещо като усмивка “О, пак са взривили нещо в Плевен”, а аз побягвах към вкъщи презглава да се уверя, че всичко е наред. Вестниците бяха кръстили града ни “българското Палермо”. На моменти ме взимаха по-рано от училище заради заплахи към семейството ни, за които разбрах години по-късно. Баща ми обвиняваше наркотрафиканти, големи и малки мутри, убийци, крадци, измамници… И въпреки всичките си години работа с този контингент, продължи да смята всеки за невинен до абсолютното доказване на вина. В началото на прехода заплахите и натискът върху него от мафията сякаш не беше достатъчен, та започна и институционален такъв от средите на самата прокуратура, а след това дори и от трибуната на народното събрание и кафяви медии, където популярни фигури се опитваха да влияят на процеси с изказвания по негов адрес.
Но не се огъна нито веднъж. Не си взе отпуск, не се отказа от процес. Отказа само всички предложения за подкупи и полагащото му се служебно оръжие, каза ми: “Едно нещо по-малко за мислене”. Искаше в малкото си свободни часове да спи спокойно, а и ненавиждаше идеята за притежанието на оръжие от когото и да било – както огнестрелно, така и хладно.
Даваше отпор, стресът от който му струваше развиването на тежък диабет, три инфаркта и в крайна сметка живота му, но продължи да работи до последния си ден. Липсва ми всеки час, вече 16 години, но често се радвам, че няма как да види жалкото чучело на прокуратура, което имаме днес – да гледа това като пенсионер би го убило бавно и по-мъчително повече от всяка заплаха, отправена лично към него.
Никога не си купи автомобил и никога не направи коментар пред мен за някои от очевадно подкупените прокурори, които показно живееха като рок звезди. Ремонтираше апартамента ни сам вечер, а през уикендите се качвахме в опушените купета на влака, с който отивахме на риба. По време на тези пътувания понякога успявах да го накарам да ми разкаже за някой вече отминал процес, но никога за текущо дело. И макар да не мога да разкажа публично тук нито една от тези истории, мога да синтезирам това, което той никога не ми каза директно, защото обичаше да ме провокира да мисля и правя изводи сам. А то е следното:
Всеки от нас, всеки ден, е подложен на морален проблем с три много прости възможни решения: Можеш да се скриеш като притихнеш като мишка, чакайки всичко да отмине и да надушиш накъде духа вятъра. Можеш да се облагодетелстваш и да бъдеш отрепка, често с цената на съсипан човешки живот някъде по веригата. А можеш да вземеш и онова решение, което прави светът ни частица по-справедлив и честен.
Има хора, които всеки ден, във всяка ситуация, избират да стоят срещу вятъра и прахта. Тях помним, за тях десетки години по-късно разказваме истории с уважение. Другите изчезват в нищото, за тях просто не си заслужава да се хаби време.
Тези дни, може би повече от всякога в последните години, си заслужава да се запитаме осъзнато по коя от тези три пътеки искаме да продължаваме пътя си всяка сутрин.
Обществото ни е колективната сума от изборите, които всеки от нас прави, всеки ден – мишка, отрепка или разумен човек. Това последното никой не може да ни го вземе освен примирението.
източник: фейсбук
